Откри тесен отвор в една от бетонните плочи, които покриваха ракетния силоз. Сигурно щеше да може да пропълзи през него и да излезе на светло, но пък ракетният силоз беше най-опасната част от подземния комплекс. Гейбриъл веднъж се беше опитал да го обиколи. Загуби се из мрачните коридори и за малко не пропадна в една дупка.
Близо до резервоарите с гориво за генератора откри брой на вестник „Аризона Рипъблик“ отпреди четирийсет и две години. Вестникът беше пожълтял и оръфан, но се четеше. Гейбриъл с часове чете статии, обяви и обявления за сватби, излегнат на походното легло. Представяше си, че е пришелец от друг свят и че вестникът, е единственият му източник на информация за човечеството.
Цивилизацията, отразена на страниците на „Аризона Рипъблик“, беше изпълнена с жестокост и насилие. Но имаше и положителни неща. Гейбриъл с наслада прочете статия за двойка от Финикс, женена вече петдесет години. Том Цимерман беше електротехник и обичаше влакчета. Жена му Елизабет беше пенсионирана учителка, активистка на Методистката църква. Излегнат на леглото, той внимателно разгледа избледнялата снимка от златната им сватба. Усмихваха се към фотоапарата, пръстите им бяха сплетени. Гейбриъл беше имал връзки с доста момичета в Лос Анжелис, но сега всичко това му изглеждаше много далече. Снимката на семейство Цимерман беше доказателство, че любовта може да надмогне лудостта на света.
Старият вестник и мислите за Мая бяха единственото му развлечение. Обикновено тръгваше по главния тунел и срещаше София Бригс. Преди година беше преброила всички змии в ракетния силоз и сега се беше заловила повторно със същата задача, за да разбере дали популацията се е увеличила. Бележеше всяка змия, която откриеше, с нетоксичен, спрей, за да се знае, че е преброена. Гейбриъл вече беше свикнал да вижда кралски змии с оранжеви неонови черти по опашките.
В един от сънищата си вървеше по дълъг коридор, после отвори очи и видя, че е на походното легло. Пи вода, хапна бисквити, излезе от спалното помещение и намери София в изоставената командна зала. Биоложката се извърна и го изгледа пронизващо. Гейбриъл се почувства почти като нов студент в някой от курсовете й по биология.
— Как спа? — попита тя.
— Добре.
— Намери ли храната, която ти бях оставила?
— Да.
София видя една кралска змия да се вие в сенките, пристъпи бързо напред и я пръсна по опашката, после натисна брояча в ръката си.
— Какво става с чудесната капка вода? Разсече ли я с меча си?
— Още не.
— Може би този път ще успееш, Гейбриъл. Опитай пак.
И той се върна при локвата, загледа се в тавана и прокле всичките деветдесет и девет пътя. Капката беше прекалено малка и прекалено бърза. Острието на меча — прекалено тясно. Задачата наистина беше непосилна.
В началото се опитваше да се съсредоточи върху самото действие, гледаше как капката се оформя, напрягаше мускули и стискаше меча като бейзболист в очакване на топката. За жалост, всеки път беше различно. Понякога капката не падаше в продължение на двайсет минути. Понякога две капки падаха за десет секунди. Гейбриъл замахваше и не улучваше. Изругаваше и опитваше отново. Гневът изпълваше сърцето му и той се замисляше дали да не избяга от силоза и да стигне пеш до Сан Лукас. Не беше изгубеният принц от историите на майка си, а глупав младеж, който изпълнява заповедите на една почти изгубила ума си бабичка.
Усещаше, че днешният ден ще му донесе още едно разочарование. Но като остана сам и зачака, постепенно забрави за себе си и проблемите си. Въпреки че оръжието беше в ръцете му, нямаше усещането, че го държи съзнателно. Мечът беше просто продължение на съзнанието му.
Капката падна, но този път сякаш падна на забавен каданс. Когато замахна с меча, беше на крачка назад от собственото си действие: видя как острието изсвистя към капката и я разряза на две. В този миг времето спря и той видя всичко съвсем ясно — меча в ръцете си и двете половинки на водната капка, които полетяха в различни посоки.
После времето започна да тече отново и усещането изчезна. Бяха изминали само няколко секунди, но му се струваха цяла вечност. Гейбриъл хукна по коридора.