— София! — викаше. — София! — Гласът му отекваше в бетонните стени.
Тя още беше в командната зала и пишеше в кожения си бележник.
— Какво има?
Гейбриъл запелтечи, сякаш езикът отказваше да му служи вече.
— Раз-раз-разсякох капката с нефритения меч.
— Добре. Много добре. — Тя затвори бележника. — Бележиш напредък.
— Има и още нещо, но е трудно за обясняване. Сякаш времето забави ход, докато го правех.
— Видял си го?
Гейбриъл сведе поглед към земята.
— Знам, че звучи налудничаво.
— Никой не може да спре времето — отвърна София. — Но хората могат да съсредоточат сетивата си отвъд нормалните граници. Може да имаш усещането, че светът забавя хода си, но това се случва единствено в съзнанието ти. Възприятията ти са се ускорили. От време на време големите спортисти са способни на това. Топка е хвърлена или ритната и те могат да я видят съвсем ясно. Понякога музикантите могат да чуят всеки инструмент от симфоничния оркестър едновременно. Случва се дори и на обикновени хора, когато медитират или се молят.
— Случва ли се на странници?
— Странниците се различават от всички нас, защото могат да се научат как да контролират това ускорение на възприятията. Това им дава силата да виждат света с огромна яснота. — София се взираше в лицето на Гейбриъл, сякаш отговорът се криеше в очите му. — Можеш ли да го направиш, Гейбриъл? Можеш ли да превключиш съзнанието си и да накараш света да изглежда така, сякаш се движи по-бавно и за известно време спира?
— Не. Просто се случи от само себе си.
Тя кимна.
— Значи трябва да продължим да работим. — Вдигна лампата и тръгна към изхода. — Да опитаме седемнайсетия път, за да помогнем на усета ти за равновесие и движение. Когато тялото на странника се движи леко, помага на Светлината да излезе от него.
След няколко минути стояха върху една издатина по средата на трийсетметровия силоз — на нея някога била монтирана антената на радиопредавателя, каза София. Стоманен трегер, широк десетина сантиметра, минаваше по дължината на силоза. София вдигна лампата и му показа петнайсетметровата пропаст, в дъното на която имаше камара изоставени машинарии.
— По средата на трегера има едно пени. Иди го вземи.
— Ако падна, ще се пребия.
София явно не се разтревожи особено.
— Да, може да се пребиеш. И най-вероятно ще умреш. Хайде, върви.
Гейбриъл си пое дълбоко дъх и стъпи на трегера странично, така че тежестта да пада върху свода на ходилата. Внимателно започна да се отдалечава от издатината.
— Не така — каза София. — Обърни се с пръстите напред.
— Така е по-безопасно.
— Не, не е. Ръцете ти трябва да са разперени перпендикулярно на трегера. Съсредоточи се върху дишането си, не върху страха си.
Гейбриъл извърна глава, за да възрази, и изгуби равновесие. Олюля се, клекна и сграбчи трегера с две ръце. Опита пак, залитна отново, спусна крака отстрани и възседна гредата. Трябваха му две минути да се върне на издатината.
— Жалка работа, Гейбриъл. Опитай пак.
— Не.
— Ако искаш да станеш странник…
— Не искам да се пребия! Престани да ме караш да правя неща, които ти самата не можеш да направиш!
София сложи лампата на земята, стъпи на гредата като циркова артистка на въже, бързо стигна до средата на гредата и вдигна пенито. Подскочи високо, завъртя се на сто и осемдесет градуса и пак стъпи на гредата. Бързо се върна на издатината и подхвърли пенито на Гейбриъл.
— Почини си, Гейбриъл. Буден си много по-дълго, отколкото предполагаш. — Вдигна лампата и тръгна към главния тунел. — Когато сляза пак, ще опитаме седемдесет и седмия път. Той е много стар, изнамерен е през дванайсети век от една монахиня в Германия — Хилдегард от Бинген.
Ядосан, Гейбриъл захвърли пенито и я последва.
— От колко време съм под земята?
— Не се тревожи за това.
— Не се тревожа. Просто искам да знам. Колко време съм прекарал тук и още колко дни трябва да остана?
— Върви да спиш и не забравяй да сънуваш.
Гейбриъл си помисли дали да не си тръгне, после реши да не го прави. Ако си отидеше по-рано, трябваше да обяснява решението си пред Мая. Ако останеше още няколко дни и се провалеше, никой нямаше да го е грижа какво е станало с него.
Спи. Още един сън. Когато отвори очи, стоеше в двора на голяма тухлена сграда. Приличаше на манастир или на училище, но нямаше жива душа. По земята имаше разхвърляни късчета хартия, вятърът ги разнасяше из въздуха.