— Надявам се двамата да се забавлявате през почивните дни — каза той и й поиска някакъв документ за самоличност.
Мая му подаде фалшивия си паспорт и кредитната карта на Майкъл Кориган. Цифри потекоха от компютъра на рецепцията към главния компютър на хотела и нататък по мрежата към някой голям компютър някъде по света. Мая съсредоточено наблюдаваше лицето на служителя, търсеше признаци на напрежение при евентуалната поява на думите „открадната кредитна карта“ на екрана. Беше готова да лъже, да бяга или да убива, ако се наложи — но мъжът се усмихна и й подаде пластмасова карта вместо ключ. Тя се качи в асансьора и плъзна картата в процепа, преди да натисне копчето. Така компютърът на хотела знаеше точно къде се намира: в асансьора — нагоре към четиринайсетия етаж.
В апартамента — беше с две стаи — имаше огромен телевизор. Мебелите и дори тоалетните чинии бяха по-големи от тези в английските хотели. Американците бяха доста дебели хора, помисли си Мая. Но не беше само това — желанието да се чувстваш притеснен от големите мебели беше съвсем съзнателно.
Чу писъци, после тракане. Дръпна пердетата и видя атракционно влакче на покрива на сграда, която се намираше на двеста и петдесет метра от прозореца. Без да му обръща повече внимание, пусна вода в мивката и ваната и намокри няколко хавлиени кърпи. Остави пътните карти и молива на една малка масичка във всекидневната. Книжната кесия с мазни хартии от ресторант за бързо хранене пусна до телевизора. С всеки боклук или дреха съставяше малка история, която щеше да бъде прочетена и разтълкувана от наемниците на Табулата. Вече бяха минали десет минути, откакто кредитната карта бе влязла в Голямата машина. Тя отиде в спалнята, отвори куфарите и подреди част от дрехите в чекмеджетата. Извади малкия автоматичен немски пистолет, който беше взела от гаража за авточасти „Възкресение“, и го пъхна под една сгъната риза.
Пистолетът беше най-важното доказателство, че е била в хотела. Табулата никога нямаше да повярва, че нарочно е оставила оръжие. Ако полицията откриеше пистолета, щеше да го регистрира в базата си данни и компютрите на Табулата, които претърсваха интернет, щяха веднага да го засекат.
Тъкмо разхвърляше чаршафите и одеялата, когато чу във всекидневната тихо изщракване. Някой беше пъхнал карта в ключалката на вратата и я отваряше.
Дясната й ръка докосна ножницата на меча. Обзе я арлекинското желание да атакува — винаги атака — и да унищожи заплахата за сигурността си. Но така нямаше да постигне истинската си цел: да обърка Табулата с невярна информация. Огледа се и видя плъзгащата се врата към терасата. Извади стилета и се приближи до пердетата; за секунди отряза две ленти.
Подът в предното помещение изскърца. Пред вратата на спалнята неканеният гост спря за секунди и Мая се зачуди дали събира кураж да атакува.
Стисна лентите от пердетата, отвори плъзгащата се врата и излезе на балкона. Топлият пустинен въздух я обгърна. Звездите още не се бяха появили, но зелено-червените неонови светлини проблясваха по улиците. Нямаше време да прави въже. Върза двете ленти за перилата и се прехвърли през парапета.
Пердетата бяха от тънка памучна материя и едва издържаха тежестта й. Едната се скъса. Мая увисна за миг на другата и успя да се спусне на долния етаж. Отгоре се чу глас.
Нямаше време да мисли, да чувства или да се страхува. Сграбчи железния парапет и се прехвърли на балкона. Отново извади стилета и видя, че е порязала едната си длан. Прокълнат от плътта. Спасен от кръвта. Дръпна плъзгащата се врата и се втурна през празната стая.
46.
Една от причините, поради които на Майкъл му харесваше да живее в изследователския център, беше фактът, че персоналът явно предугаждаше нуждите му. Когато първия път се върна от преградите, се чувстваше замаян и омаломощен, не беше много уверен дали тялото му изобщо съществува. След няколко медицински изследвания доктор Ричардсън и Лорънс Такава го качиха в галерията на първия етаж, за да се срещне с генерал Наш. Майкъл поиска портокалов сок и след пет минути му донесоха кутия от сто и петдесет милилитра, вероятно взета от обяда на някой портиер.
Когато се върна от втория си опит да премине преградите, се бяха погрижили да му осигурят пълен комфорт. На една маса в галерията имаше стъклена кана с охладен портокалов сок. До нея беше сложен сребърен поднос с прясно изпечени сладки с шоколадови парченца, сякаш цял отбор майки с кухненски престилки се беше заел с приготовлението по посрещането му у дома.