Пустинният въздух захладняваше, десетина кралски змии се виеха по пътя. Тъй като нямаше кой да я види, тя извади меча, за да е готова, ако някое влечуго се приближи прекалено. Признанието за страха, който изпитваше, беше още по-дразнещо от момента с четката за коса. Те не са опасни, каза си тя. Не бъди страхлива.
Всички ядни мисли изчезнаха, когато наближи караваната до вятърния генератор. Гейбриъл седеше до масата за пикник под навеса от парашут. Щом я видя, се изправи и й помаха. Мая се вгледа в лицето му. Не изглеждаше ли различен? Променил ли се беше? Гейбриъл се усмихваше, сякаш току-що се е завърнал от дълго пътуване. И изглежда, се радваше, че я вижда.
— Минаха девет дни — каза той. — Започнах да се тревожа за теб, когато не се появи снощи.
— Мартин Гринуолд ми изпрати съобщение по интернет. Нямал вести от София, затова смятал, че всичко е наред.
Вратата на караваната се отвори и София Бригс се появи с пластмасова кана и три чаши.
— И за момента всичко наистина е наред. Добър ден, Мая! Добре дошла! — Сложи каната на масата и погледна Гейбриъл. — Каза ли й?
— Не.
— Премина четирите прегради. Вече защитаваш странник.
Отначало Мая изпита задоволство. Саможертвата й беше оправдана. Но после в ума й започнаха да напират черни мисли. Баща й беше прав: Табулата беше станала прекалено могъща. Все някога щяха да открият Гейбриъл и да го убият. Всичко, което беше направила — открила го беше и го беше довела до пътевиждащата, — само го теглеше по-близо към собствената му смърт.
— Това е чудесно — каза Мая. — Сутринта се свързах с моя приятел в Париж. Нашият шпионин го е уведомил, че Майкъл също е прекосил.
София кимна.
— Разбрахме преди теб. Гейбриъл го е видял, преди да премине преградата на огъня.
Слънцето залязваше. Тримата седяха под парашута и пиеха лимонада на прах. София предложи да направи нещо за вечеря, но Мая отказа. Гейбриъл беше стоял тук прекалено дълго и вече беше време да си тръгва. София вдигна една заблудила се кралска змия, която се беше свила на кълбо под масата, и я отнесе до силоза. Когато се върна, изглеждаше уморена и малко натъжена.
— Довиждане, Гейбриъл. Върни се, ако можеш.
— Ще се опитам.
— В древния Рим, когато велик пълководец се завръщал след удържана победа, по улиците на града организирали парад в чест на неговия триумф. Най-отпред носели оръжието на воините, които бил убил, и пленените знамена, после вървели пленените войници и техните семейства. След тях марширувала армията на пълководеца и неговите офицери и накрая великият воин — в златна колесница. Един слуга карал конете, а друг стоял до победителя и шепнел в ухото му: „Помни, че си смъртен. Помни, че си смъртен“.
— Предупреждение ли е това, София?
— Пътуването през световете невинаги учи на състрадание. Студен странник се нарича този, който поема по грешния път. Използват силата му, за да причинят нови страдания на света.
Мая и Гейбриъл се качиха във вана и поеха през пустинята. Светлините на Финикс проблясваха на запад, но небето над тях беше ясно и можеха да видят почти пълната луна и ярката мъглявина на Млечния път.
Докато караше, Мая обясни плана си. Трябваха им пари, безопасно скривалище и най-различни фалшиви документи. Липата пращаше долари на свръзки в Лос Анжелис. Холис и Вики още били там и било добре да имат съюзници.
— Не ги наричай съюзници — прекъсна я Гейбриъл. — Те са приятели.
На Мая й се искаше да му каже, че не могат да имат приятели — не и в действителност. Дългът й беше към него. Можеше да рискува живота си само за един човек. Основното задължение на Гейбриъл беше да се пази от Табулата и да оцелее.
— Те са приятели — повтори той. — Разбираш го. Нали?
Тя реши да смени темата и попита:
— Е, и как беше? Какво усещаш, когато минаваш през преградите?
Гейбриъл описа безкрайното небе, пустинята и необятния океан. Накрая й каза как е видял брат си в горящата църква.
— Говори ли с него?
— Опитах, но вече бях влязъл в прохода. Когато се върнах, Майкъл вече го нямаше.
— Шпионинът ни твърди, че брат ти бил готов да сътрудничи на Табулата.
— Не знаем дали е истина. Просто се опитва да оцелее.