Хеликоптерът на Бун кацна близо до частния терминал на летище „Кенеди“ и Бун се втурна в дъжда към форда, който го чакаше. Отвори със замах задната врата и скочи вътре. Мичъл и Краус бяха на предните седалки, пиеха бира и ядяха сандвичи.
— Донесете Ноевия ковчег — каза Мичъл. — Потопът започва…
— Да вървим. Джипиес локаторът показва, че колата на Такава е на паркинг едно или на паркинг две близо до терминала.
Краус погледна партньора си, после се извърна към Бун.
— Може колата да е там, но него вече да го няма.
— Съмнявам се. Току-що го заключихме вътре.
Детектив Мичъл запали двигателя и подкара към охранявания изход.
— На паркингите има хиляди коли. Ще ни отнеме часове, докато го открием.
Бун си сложи слушалката в ухото и набра някакъв номер на мобилния си телефон.
— Ще имам грижата и за това.
Лорънс Такава дърпаше бутоните и напъваше дръжката на вратата. Нищо. Чувстваше се така, сякаш е затворен в ковчег. Табулата знаеше всичко. Може би го следяха вече от часове. Разтърка лицето си с ръце. Спокойно, каза си. Опитай се да бъдеш арлекин. Още не са те хванали.
Изведнъж клаксонът на колата се включи и фаровете започнаха да премигват. Пулсиращият шум се заби в тялото му като острие на нож. Лорънс се паникьоса и заудря по стъклото с юмруци, но то беше бронирано и не можеше да го счупи.
Прехвърли се на задната седалка и отвори калъфа със стиковете за голф. Извади един метален и заудря по предното стъкло. Появиха се пукнатини като на сложен кристал, после стикът разби стъклото по средата.
Докато приближаваха към колата, двамата детективи извадиха пистолетите си, но Бун вече беше видял пръснатото стъкло и найлоновия плик в локвата.
— Нищо — каза Краус, след като надникна в купето.
— Да обиколим паркинга — предложи Мичъл.
Бун се върна в колата и пак се свърза с екипа от Лондон.
— Излязъл е от колата. Изключи алармата против крадци и почни да сканираш записите на всички охранителни камери на летището. Обърни специално внимание на зоната за пристигащи на терминала. Ако Такава вземе такси, искам да знам номера му.
Влакът се люшна напред и потегли с остро стържене на стомана. С мокра коса и подгизнало яке, Лорънс седна в единия край на вагона. Мечът беше в скута му, ножницата и златната дръжка все още бяха увити с кафява амбалажна хартия.
Знаеше, че двете охранителни камери на летището са заснели как се качва на автобуса за спирката на метрото. Наблюдателни камери имаше и на входа на метростанцията, на будката за билети и на перона. Табулата щеше да вкара изображенията от тези камери в собствените си компютри и да ги претърси, като използва технология за разпознаване на лица. Вече сигурно знаеха, че е във влак А и пътува към Манхатън.
Това, че го знаеха, нямаше да им свърши кой знае каква работа, ако останеше в метрото и продължеше да се движи. Метрото на Ню Йорк беше огромна система, многото станции имаха по няколко нива и различни коридори за изход. На Лорънс му стана забавно при мисълта, че може да остане да живее в метрото цял живот. Нейтан Бун и останалите наемници щяха да стоят безпомощно по пероните на местните станции, докато той профучаваше покрай тях.
Не можеше обаче. Накрая щяха да го засекат и да го причакат. Трябваше да намери начин да се измъкне от града, без Голямата машина да го види. Мечът и ножницата го караха да се чувства смел. Нали се беше опитал да се скрие в Третия свят, значи трябваше да открие подобни места и в Америка. Такситата в Манхатън бяха с регистрационни номера, но в предградията лесно можеха да се намерят и такива, които возеха на черно. Трудно беше да се засече такава кола. Ако шофьорът можеше да го прехвърли от другата страна на реката, в Нюарк, вероятно щеше да успее да се качи на някой автобус и да замине на юг.
Слезе на метростанция Източен Ню Йорк и се затича по стълбите да хване електричката за Манхатън. Дъждовна вода се процеждаше през решетките на тавана и във въздуха се носеше мирис на влага и плесен. Перонът беше пуст. Накрая светлините на влака се появиха от тунела. Продължавай да се движиш.
Винаги бъди в движение. Това е единственият начин да избягаш.
Нейтан Бун седеше в хеликоптера заедно с Мичъл и Краус. Дъждът продължаваше да се сипе върху циментовата площадка за кацане. И двамата детективи се подразниха, когато Бун им каза да престанат да пушат. Той не им обърна внимание, затвори очи и се заслуша в гласовете в слушалката.