— Добре ли си? — попита Вики.
Холис се усмихна.
— Сборичках се с три снадки, но ще ти разкажа за това после. Последните няколко дни обикалям града, ходя по обществени библиотеки и използвам компютрите в тях. Свързах се с арлекина от Франция, Липата. Приятелят на Мая, който изпрати парите.
— Кой още е в тази „армия“, за която говореше?
— На този етап сме само ти, аз, Мая и Гейбриъл. Върнали са се в Лос Анжелис. Но чуй… — Холис удари с юмрук по волана. — Гейбриъл е прекосил преградите. Той е странник. Истински.
Излязоха на магистралата и Вики загледа колоните коли. Хиляди хора седяха сами, всеки в собствената си малка кутийка на колела. Гражданите гледаха стоповете пред тях, слушаха дъненето на музиката и смятаха, че това време и това място са единствената истинска действителност. В ума на Вики всичко се беше променило. Странник беше преодолял ограниченията, които ги задържаха в този свят. Магистралата, колите и шофьорите не бяха единственият отговор, а само една от възможните алтернативи.
— Благодаря ти, че дойде в църквата, Холис. Беше опасно да го правиш.
— Знаех, че ще си там, и си спомних пътя по уличката. Освен това се нуждаех от разрешението на паството. Според мен голяма част от тях ме подкрепяха.
— За какво разрешение говориш?
Холис се облегна на седалката и се разсмя.
— Ще се скрием в Аркадия.
Аркадия беше лагер на църквата в планините североизточно от Лос Анжелис. Една бяла жена, Розмари Кун, която обичала да пее химни в църквата на джоунситата, беше дарила четирийсет акра от ранчото си в Малибу на паството. Вики и Холис бяха ходили там като малки, бяха се катерили, бяха плували в езерата и бяха пели песни около лагерния огън в събота вечер. Преди няколко години кладенецът в Аркадия беше пресъхнал и областната комисия бе затворила лагера заради различни нарушения. Църквата се опитваше да продаде имота, а наследниците на Розмари Кун се съдеха, за да си го върнат.
Холис пое по крайбрежното шосе и излезе на магистралата, която минаваше през Топанага Кениън. При пощата на Топанага завиха наляво, пътят се стесни и стана много стръмен. От двете страни имаше дъбове и гъсталаци. Най-накрая минаха под дървена арка с изпочупен надпис, от който беше останало само КАДИЯ, и излязоха на билото. Дълъг прашен път, разровен от пороищата, ги отведе до покрит с чакъл паркинг.
За последните двайсетина години лагерът не се беше променил кой знае колко. Имаше мъжки и женски спални помещения, празен басейн със съблекални, цистерна за вода и голяма централна сграда, която се използваше за столова и църковни служби. Дългите бели сгради бяха с червени керемидени покриви в испански стил. Лехите с цветя и зеленчуковата градина, някога внимателно поддържани от джоунситата, сега бяха обрасли с бурени. Всички прозорци бяха изпочупени, по земята имаше празни кутии от бира. От едната страна се виждаха планините, а от другата — Тихият океан.
Вики си мислеше, че са сами, но изведнъж от централната сграда, се показаха Мая и Гейбриъл и тръгнаха към паркинга да ги посрещнат. Мая си беше същата: силна и агресивна. Вики се загледа в Гейбриъл, търсеше някаква външна промяна. Усмивката му си беше същата, но погледът му излъчваше сила. Обзе я тревога, която бързо изчезна, щом Гейбриъл я поздрави и я прегърна.
— Тревожехме се за теб, Вики. Радвам се, че дойде.
Холис беше минал през един армейски магазин й беше купил походни легла и спални чували за двете спални помещения. В кухнята имаше примус, бутилки вода и консерви. С една стара метла пометоха прахоляка и седнаха на една от дългите маси. Мая включи компютъра си и им показа личните данни на американци, техни връстници, загинали в автомобилни катастрофи. В рамките на няколко седмици щяха да се сдобият с кръщелните свидетелства на мъртъвците, после с шофьорски книжки и паспорти. Накрая щяха да преминат границата с Мексико и да се скрият на безопасно място.
— Не искам да свърша в някой мексикански затвор — каза Холис. — Щом ще напускаме страната, ще ни трябват пари.
Мая обясни, че Липата е изпратил няколко хиляди долара, скрити в древна статуя на Буда. Доставката била предадена на търговец на картини в Западен Холивуд. Било опасно да се пращат пари и да се прибират пратки, ако Табулата те търси. Холис предложи да пази сградата отзад, докато тя влиза през предния вход.
— Не мога да оставя Гейбриъл сам.
— Ще се оправя — каза Гейбриъл. — Никой не знае за това място. Дори Табулата да ни открие, трябва да се качат с колите по криволичещия път. Ще ги видим десет минути, преди да пристигнат.