Докато обядваха, Мая промени решението си на два пъти и накрая реши, че е важно да вземат парите. Вики и Гейбриъл гледаха от паркинга как пикапът на Холис се спуска по склона.
— Какво мислиш за Мая? — попита Гейбриъл.
— Много е смела.
— Баща й я е подложил на доста сурови тренировки, за да я превърне в арлекин. Според мен тя не се доверява на никого.
— Пророкът веднъж написал писмо на дванайсетгодишната си племенница Иванджелайн. Казал й, че родителите ни са ни дали доспехи, които да носим, и че когато растем, ние сами решаваме да сложим още отгоре. Броните не пасват една с друга и не ни защитават напълно.
— Мая е много добре защитена.
— Да. Но е същата под бронята. Всички сме еднакви отдолу.
Вики взе метлата и помете пода. От време на време поглеждаше през прозореца и виждаше как Гейбриъл крачи из паркинга. Изглеждаше неспокоен и нещастен. Мислеше за нещо, опитваше се да разбере къде е проблемът. Вики приключи с метенето и тъкмо бършеше масите с мокър парцал, когато Гейбриъл се появи на прага.
— Реших да прекося.
— Защо точно сега?
— Трябва да намеря брат си Майкъл. Разминахме се при преградата от огън, но може да е в някой от световете.
— Мислиш ли, че помага на Табулата?
— Точно това ме тревожи, Вики. Може да са го принудили.
Тя последва Гейбриъл в мъжкото спално помещение. Наблюдаваше го как сяда на едно от походните легла, с изпънати напред крака.
— Да се махна ли?
— Не. Всичко е наред. Тялото ми остава тук. Никакви пламъци, никакви ангели.
Стисна меча с две ръце и задиша дълбоко. После рязко легна назад, пое си за последен път дъх — и Вики видя преобразяването му. Тялото му потрепери и се отпусна. Заприлича й на една картина, която беше виждала: каменен рицар върху саркофаг.
Над нея ли беше Гейбриъл? Носеше се в пространството? Огледа се за някакъв знак, но не видя нищо, освен просмуканите от влага циментови стени и мръсния таван. Бди над него, помоли се тя. Господи, пази този странник.
50.
Гейбриъл беше прекосил, Светлината му мина през четирите прегради. Той отвори очи и видя, че е на най-горната площадка на стълбище в стара къща. Беше сам. Къщата беше тиха. Слаба сива светлина се процеждаше през тесен прозорец.
Зад него имаше старовремска салонна масичка. На масичката имаше ваза със сребърна роза. Гейбриъл докосна твърдите й гладки листенца. Розата, вазата и стаята бяха лъжливи, като предметите в собствения му свят. Само Светлината беше вечна и реална. Тялото и дрехите му бяха призрачни образи, които го бяха последвали на това място. Гейбриъл извади нефритения меч няколко сантиметра от ножницата. Стоманеното острие излъчваше сребриста енергия.
Бутна дантелената завеса и надникна през прозореца. Свечеряваше се, слънцето тъкмо беше залязло. Намираше се в град с тротоари и дървета по тях. От другата страна на улицата имаше цял ред къщи. Мястото му напомни за кварталите с къщи от пясъчник в Ню Йорк или Балтимор. Тук-там лампите бяха запалени и щорите и пердетата по прозорците бяха добили мек жълтеникав оттенък като парченца стар пергамент.
Гейбриъл преметна меча през рамо, така че ножницата да е на гърба му, и колкото се може по-тихо слезе по стълбите на долния етаж. Бутна една врата. Очакваше всеки момент да го нападнат, но откри празна спалня. Мебелировката беше тежка и тъмна: огромен гардероб с месингови заключалки, легло с резбована дървена рамка. Стаята изглеждаше старовремска и му напомняше за декор на филм от началото на двайсети век. Не откри нито радио с часовник, нито телевизор, нищо ново, ярко и светещо. От етажа под себе си чу звуци на пиано. Музиката беше бавна и тъжна: проста мелодия, повтаряна с леки вариации.
Гейбриъл пак тихо заслиза по стълбите. Долу портал водеше към трапезария с дълга маса и шест стола с високи облегалки. На бюфета отстрани имаше фруктиера с восъчни плодове. Той тръгна по коридора, мина покрай кабинет с кожени кресла и една-единствена лампа за четене и влезе в салона в задната част на къщата.
Една жена седеше с гръб към вратата и свиреше на пиано. Беше побеляла, с дълга черна пола и лавандулова блуза с буфан ръкави. Гейбриъл пристъпи към жената, подът изскърца и тя се обърна. Лицето й го стресна. Беше изпито и бледо, сякаш я бяха заключили в къщата и я бяха оставили да умре от глад. Само очите й бяха живи: блестящи и силни, те го пронизваха. Беше изненадана, но не и уплашена от появата на непознат.