— Татко! Татко!
А после видя лицето му.
4.
Гейбриъл Кориган и по-големият му брат Майкъл бяха израснали по пътищата и се смятаха за експерти по отношение на къмпинги, хижи и крайпътни музеи с кости на динозаври. По време на дългите пътувания майка им сядаше между тях на задната седалка и им четеше книги или им разказваше истории. Една от любимите им беше за Едуард V и неговия брат — херцога на Йорк, двамата млади принцове, заключени в Лондонската кула от Ричард III. Според майка им принцовете щели да бъдат удушени от един от палачите на Ричард, но открили таен проход и избягали на свобода, като преплували рова. Предрешени в дрипи и с подкрепата на Мерлин и Робин Худ, братята преживели много приключения.
Когато бяха малки, братята Кориган си представяха, че са изгубените принцове в общинските паркове и къмпингите по магистралата. Но сега, когато пораснаха, Майкъл виждаше играта по друг начин.
— Проверих в един учебник по история — каза той. — Ричард Трети ги е убил и двамата.
— Какво значение има? — попита Гейбриъл.
— Излъгала ни е, Гейб. Поредната опашата лъжа. Мама ни разказваше купища приказки, като бяхме малки, но така и не ни каза истината.
Гейбриъл беше съгласен с Майкъл: по-добре е да знаеш всички факти. Но понякога се развличаше с една от историите на майка си. В неделя излизаше от Лос Анжелис преди зазоряване и се понасяше с мотора в мрака към град Хемет. Чувстваше се като изгубен принц, сам и предрешен, докато зареждаше гориво с намаление на бензиностанцията и закусваше в някое малко кафене. После отбиваше от магистралата. Слънцето се показваше от земята като яркооранжев балон. Откъсваше се от гравитацията и се понасяше към небето.
Летището при Хемет беше само две асфалтови писти с бурени, напиращи през пукнатините, хангар за самолетите и разнебитена колекция от каравани и временни постройки. Офисът на парашутистите се намираше в една огромна каравана близо до южния край на пистата. Гейбриъл спря, слезе от мотора и откопча каишката на каската си.
Скоковете с парашут бяха скъпи и Гейбриъл беше казал на Ник Кларк, инструктора по парашутизъм, че си отпуска по един на месец. Когато влезе в караваната, Ник му се ухили като букмейкър на някой от постоянните си клиенти.
— Не издържа, а?
— Изкарах малко мангизи — отвърна Гейбриъл — и просто не знам за какво друго да ги похарча. — Даде на Ник една пачка и отиде в съблекалнята, за да си сложи термобельото и предпазното облекло.
Когато излезе, тъкмо пристигаше група от петима корейци. Носеха еднакви зелено-бели униформи, скъпа екипировка и ламинирани картончета с написани на тях полезни английски изрази. Ник им каза, че Гейбриъл ще скача заедно с тях, и корейците се изредиха да стиснат ръката на американеца и да се снимат с него.
— Колко скока има? — попита един.
— Не си водя дневник — отвърна Гейбриъл.
Ник преведе и корейците го изгледаха изненадано.
— Водиш — каза най-възрастният. — Тогава знаеш колко.
Ник нареди на корейците да се приготвят и групата започна да отмята дълъг списък.
— Тези пичове ще скачат с парашут на седемте континента — прошепна Ник. — Това струва бая пари. Ще носят специални космически скафандри, когато скачат над Антарктида.
На Гейбриъл корейците му харесаха — приемаха скачането на сериозно, — но той предпочиташе да е сам, докато проверява екипировката си. Самата подготовка беше част от удоволствието, почти форма на медитация. Облече си гащеризона над дрехите, провери терморъкавиците, каската и очилата; после провери основния и резервния парашут, въжетата, халките и карабинките. Всичко изглеждаше съвсем обикновено на земята, но щеше да се преобрази, щом стъпеше в небето.
Корейците си направиха още няколко снимки и после всички се натъпкаха в самолета. Мъжете седнаха, сложиха си кислородните маски и ги прикачиха към конзолата. Ник каза на пилота, че са готови, самолетът излетя и започна бавното си издигане на девет хиляди метра. С кислородните маски не можеха да приказват и Гейбриъл беше благодарен за това. Затвори очи и се съсредоточи върху дишането. Кислородът тихо свистеше в маската му.
Мразеше гравитацията и нуждите на тялото си. Раздуването на дробовете и ударите на сърцето приличаха на механични действия на тъпа машина. Веднъж се опита да го обясни на Майкъл, но разбра, че сякаш говорят на различни езици.
— Никой не е искал да се ражда, но въпреки това сме тук, на този свят — отвърна Майкъл. — Има само един въпрос, на който трябва да си отговорим: в подножието на върха ли стоим, или на върха?