— Кой си ти? — попита жената. — Никога не съм те виждала.
— Казвам се Гейбриъл. Можете ли да ми кажете как се казва това място?
Тя стана — черната й пола изшумоли — и пристъпи към него.
— Изглеждаш странно, Гейбриъл. Сигурно си нов.
— Да, така е. — Той отстъпи назад, но тя го последва. — Съжалявам, че нахълтах в къщата ви.
— О, не бива да съжаляваш. — И преди да успее да я спре, сграбчи дясната му ръка. На лицето й се изписа учудване. — Кожата ти е топла! Как е възможно?
Гейбриъл опита да дръпне ръката си, но жената го стискаше с неподозирана за крехкото й тяло сила. После, леко разтреперана, се наведе и целуна дланта му. Гейбриъл усети допир на студени устни и остра пронизваща болка. Дръпна ръката си и видя, че кърви.
Малка капка кръв — неговата кръв — се червенееше в ъгълчето на устните й. Тя я докосна с показалец, втренчи се в яркия червен цвят и после лапна пръста си. Изпаднала в екстаз от удоволствие, потрепери и затвори очи. Гейбриъл бързо излезе и тръгна към външната врата. Резето малко го затрудни, но скоро се озова на тротоара.
Преди да успее да намери къде да се скрие, се появи черен автомобил. Движеше се бавно. Беше с четири врати и приличаше на кола от двайсетте години на двайсети век, но моделът не се виждаше много ясно. Приличаше по-скоро на представа за кола, на някакъв знак, а не на истинска машина, построена в завод. Караше я възрастен съсухрен мъж. Изгледа Гейбриъл, докато го отминаваше.
Не се появиха други коли. Гейбриъл тръгна по тъмните улици. Стигна до градския площад, където имаше малък парк с пейки, открита естрада и няколко клонести дървета. На партера на една триетажна сграда имаше магазини с изложени на витрините стоки. Помещенията на горните етажи светеха. Десетина души се размотаваха из площада. Бяха облечени със същите старовремски дрехи като жената, която свиреше на пиано: тъмни костюми, дълги поли, шапки и пелерини, които скриваха мършавите им тела.
Гейбриъл усети, че бие на очи с джинсите и суичъра. Опита се да се скрие в сенките на сградите. Витрините на магазина бяха от дебело стъкло и имаха стоманени решетки, които предпазваха изложените бижута. Всеки магазин имаше по една витрина и на всяка витрина беше изложен по един предмет, осветен с лампички. Подмина един кльощав плешивец със сбръчкано лице, който зяпаше изложен на витрината златен часовник. Изглеждаше замаян, почти хипнотизиран. Малко по-надолу имаше антикварен магазин с бяла мраморна статуя на голо момче на витрината. Една жена с тъмночервено червило се беше залепила за стъклото и гледаше втренчено статуята. Когато Гейбриъл мина покрай нея, тя се наведе напред и целуна стъклото.
В края на улицата имаше бакалия. Нямаше нищо общо с модерните постройки с широки щандове и фризери със стъклени врати, но всичко изглеждаше чисто и добре подредено. Купувачи с червени телени кошници минаваха покрай рафтовете със стока. Зад касата стоеше млада жена с бяла престилка.
Когато Гейбриъл влезе, продавачката го погледна и той се шмугна между рафтовете, за да избегне любопитството й. По полиците имаше кутии и буркани, но върху тях не бе написана нито дума. Вместо това имаше цветни рисунки на продуктите. Нарисувани деца и техните родители се усмихваха радостно, докато ядяха овесена каша или доматена супа.
Гейбриъл взе пакет бисквити. Беше съвсем лек. Вдигна още една кутия, отвори я и видя, че е празна. След като провери и останалите опаковки и буркани, отиде на следващия щанд и откри един дребен мъж, който клечеше на пода и зареждаше рафтовете с нова стока. Колосаната му престилка и червената папийонка го правеха да изглежда спретнат и организиран. Мъжът работеше с голямо усърдие и внимаваше да слага всяка стока с етикета напред.
— Какво става? — попита Гейбриъл. — Всичко е празно.
Дребният мъж се изправи и го изгледа втренчено.
— Сигурно сте нов.
— Как може да продавате празни кутии?
— Ами те искат това, което е в тях. Всички го искаме.
Мъжът, явно привлечен от топлината на тялото на Гейбриъл, нетърпеливо пристъпи напред, но Гейбриъл го блъсна. Като се мъчеше да не изпада в паника, излезе на площада. Сърцето му биеше бързо, студената вълна на страха напираше в тялото му. София Бригс му беше казала за това място. Това беше Вторият свят на гладните призраци. Те бяха изгубени души, частици светлина, които непрекъснато търсеха с какво да запълнят болезнената си празнота. Щеше да остане тук завинаги, ако не успееше да намери прохода и да се измъкне.