— Успяхме. Това е най-безопасното място в града.
Гейбриъл последва брат си в стая на два етажа, с витражи по прозорците на едната стена. Всички стени бяха опасани с дървени полици, натъпкани, с книги. Имаше стълби на релси и тясна пътека на пет метра височина, която осигуряваше достъп до още няколко реда рафтове. В средата имаше тежки дървени столове и маси за четене, покрити със зелено сукно. Лампи, направени от тъмнозелено стъкло, осветяваха масите. Библиотеката навя на Гейбриъл мисли за история и традиция. Какви ли мъдри книги можеха да бъдат открити на това място?
Майкъл се държеше така, сякаш той е библиотекарят.
— Хубаво е, нали?
— Никой ли не идва тук?
— Естествено. Защо да идват?
— За да четат книги.
— Няма начин. — Майкъл избра една дебела книга с черна кожена подвързия и я подхвърли на брат си. — Увери се сам.
Гейбриъл отвори книгата и видя само празни страници. Остави я на масата и издърпа друга книга от полицата. Празни страници. Майкъл се разсмя.
— Прегледах Библията и речника. Всичко е празно. Хората, които живеят тук, не могат нито да ядат, нито да пият, нито да четат. Обзалагам се, че не могат и да правят секс, както и че не могат да спят. Ако това е сън, значи определено спада към кошмарите.
— Не е сън. И двамата сме тук.
— Точно така. Ние сме странници. — Майкъл кимна и пипна брат си по ръката. — Тревожех са за теб, Гейб. Радвам се, че си добре.
— Татко е жив.
— Как разбра?
— Бях на едно място, наречено Нова хармония, в Аризона. Преди осем години баща ни се е запознал с едни хора и ги е вдъхновил да основат комуна и да живеят свободно, извън Мрежата. Може да е в нашия свят, в този тук — навсякъде.
Майкъл крачеше напред-назад между масите за четене. Избра една книга, сякаш тя можеше да му даде отговор, после я хвърли настрани.
— Добре — каза той. — Татко е жив. Това е интересен факт, но няма никакво значение. Трябва да се съсредоточим върху сегашния ни проблем.
— И той е?
— В момента тялото ми лежи на една маса в изследователски център близо до Ню Йорк. Ти къде си, Гейб?
— В един изоставен църковен лагер в Малибу Хилс.
— Заобиколен ли си от пазачи?
— Разбира се, че не.
— Когато се върна в нормалния свят, ще им кажа къде си…
— Ти луд ли си? — Гейбриъл пристъпи към брат си. — Заловен си от Табулата. Същите хора, които нападнаха къщата ни и я изгориха до основи.
— Знам, Гейб. Един мъж, Кенард Наш, ми обясни всичко. Но това е минало. Сега имат нужда от странник. Установили са контакт с по-развита цивилизация.
— Какво значение има това? Искат да унищожат всяка форма на лична свобода.
— Това касае обикновените хора, не нас. Тук не става дума за добро и зло. Неизбежно е. Не можеш да го спреш. Братството вече е изградило системата.
— Родителите ни не са си представяли света по този начин.
— И какво спечелихме ние от това? Нямахме пари. Нямахме приятели. Не можехме да използваме дори собствените си имена и цял живот бягахме. Не можеш да избягаш от Мрежата. Тогава защо да не се присъединиш към тези, които я управляват?
— Табулата ти е промила мозъка.
— Не, Гейб. Точно обратното е. Само аз от цялото ни семейство винаги съм виждал нещата ясно.
— Не и сега обаче.
Майкъл сложи ръка върху дръжката на златния меч. Двамата странници се погледнаха в очите.
— Защитавах те, когато беше малък — каза Майкъл. — Предполагам, че пак ще трябва да го направя.
Обърна се и бързо излезе.
— Върни се! — извика Гейбриъл. — Майкъл! — Изчака няколко секунди и се втурна в коридора. Празен. Нямаше никого. Вратата тихо изскърца и се затвори зад него.
51.
Майкъл седеше на операционната маса по средата на Гробницата. Сестра Янг махаше сензорите от тялото му. Когато свърши, взе един пухкав суичър от полицата и му го подаде. Майкъл го взе и бавно го навлече. Чувстваше се изтощен и му беше много студено.
— Какво стана? — попита разтревожено доктор Ричардсън.
— Къде е генерал Наш?
— Извикахме го незабавно — каза доктор Лау. — В административния център е.