— Хей — чу се глас с южноафрикански акцент. — Видяхте ли фаровете? Качват се насам…
Холис вкара пикапа в лагера, спря на паркинга и изключи двигателя. Лунната светлина беше достатъчна, за да се види силуетът в кабината.
— Сега какво? — попита глас с американски акцент.
— Виждаш ли жена?
— Не.
— Убийте мъжа, ако слезе от пикапа. Ако остане вътре, изчакайте да се появи арлекинката. Бун каза да я застреляме на място.
— Виждам само мъжа — каза американецът. — А ти, Ричард?
Мъртвецът не отговори на въпроса. Мая вдигна оръжието му от земята и затича към централната сграда.
— Ричард? Чуваш ли ме?
Никакъв отговор.
Холис остана в пикапа, отвличаше вниманието им от реалната опасност. Мая откри следващия наемник на втората точка от триъгълника. Беше коленичил до централната сграда и беше насочил снайпера си към пикапа. Мая стъпваше безшумно по утъпканата земя, но той явно я усети и тръгна да се обръща. Острието на меча прониза гърлото му отстрани. Кръв шурна от прерязаната артерия и мъжът се свлече на земята.
— Мисля, че слиза от пикапа — каза южноафриканецът. — Ричард? Франки? Чувате ли?
Мая направи бързия уверен избор на арлекин в бой и затича към женското спално помещение. И да, третият мъж стоеше близо до ъгъла на сградата. Беше толкова уплашен, че вече говореше високо:
— Чувате ли ме? Застреляйте оня в пикапа!
Нещо изсвистя в мрака и посече дясната му ръка.
Южноафриканецът изпусна оръжието и Мая атакува отново — преряза сухожилието зад лявото му коляно. Той падна по очи и закрещя от болка.
Мая се изправи над него и вдигна меча.
— Къде са двамата? Къде ги отведохте?
Наемникът опита да изпълзи настрани, но тя замахна и преряза сухожилието и на другия му крак. Той се загърчи като животно, зарови с пръсти меката пръст.
— Къде са?
— Закараха ги на летището във Ван Нюис. Качиха ги на… — той простена и се сгърчи — частен самолет.
— Закъде летят?
— Уестчестър Каунти, близо до Ню Йорк. Изследователският център на фондация „Евъргрийн“. — Мъжът се претърколи по гръб и вдигна ръце. — Кълна се в Господ, истината ти казвам. „Евъргрийн“ е…
Острието на меча проблесна в мрака.
54.
Фаровете шареха надолу по пътя.
Мая се беше облегнала на вратата, арлекинският меч лежеше в скута й. Откакто бе пристигнала в Америка, или се биеше, или бягаше, а сега се беше провалила напълно. В момента Гейбриъл и Вики летяха с частен самолет към Източното крайбрежие. И Табулата вече имаше власт и над двамата странници.
— Трябва да атакуваме изследователския център — каза тя. — Само двамата сме, но не виждам друга възможност. Карай към летището, ще хванем първия самолет за Ню Йорк.
— Не става — отвърна Холис. — Нямам фалшива лична карта, а трудно ще превозим оръжията си. Нали ти ми разказа за Голямата машина. Табулата сигурно е проникнала в базата данни на всички полицейски участъци в Съединените щати и е сложила снимките ни в графата с издирвани престъпници.
— Можем ли да стигнем с влак?
— Америка няма влакове — стрела като Европа и Япония. Пътуването може да трае четири-пет дни.
Мая ядосано възкликна:
— Какво ще правим тогава, Холис? Трябва незабавно да предприемем нещо.
— Ще идем с пикапа. Правил съм го. Ще ни отнеме седемдесет и два часа.
— Прекалено е дълго.
— Да кажем, че вълшебно килимче ни отнесе право в изследователския център. Пак ще трябва да измислим по какъв начин да влезем вътре. — Той се усмихна на Мая, опитваше се да я ободри. — За да прекосиш Америка, ти трябва само кофеин, бензиностанции и хубава музика. Докато пътуваме, ще имаме три дни да измислим план.
Мая се загледа втренчено през прозореца, после кимна. Тревожеше се, че чувствата могат да повлияят на избора й. Холис беше прав. Всъщност тъкмо той разсъждаваше като арлекин.
На седалката между тях имаше картонени кутии от обувки, пълни с аудио сидита. Пикапът имаше две големи тонколони и два сидиплейъра, един върху друг. Когато се качиха на магистралата, Холис сложи едно сиди и го пусна. Мая очакваше някакъв тъп рап и се изненада, когато чу Джанго Райнхард да свири „Суит Джорджа Браун“.
Холис беше открил скрити връзки между джаз, рап, класическа и уърлд музика. Докато се носеха по магистралата, с лявата ръка държеше волана, а с дясната ровеше из сидитата в кутиите. Несекващият саундтрак на пътуването им преливаше от песен в песен, солото от саксофона на Чарли Паркър се сменяше с многогласното пеене на руски монаси и водеше до арията на Мария Калас от „Мадам Бътерфлай“.