— Мислим, че господин Кориган е прекосил в друг свят — каза Причет. — Генерал Наш иска да знае дали тялото му е пострадало, или не.
— Разполагам само със стетоскоп.
— Направете каквото можете, но побързайте. Наш ще дойде всеки момент.
Ричардсън притисна с върха на пръстите си врата на Гейбриъл и затърси пулса. Нищо. Извади от сакото си молив, боцна младия мъж по петата и мускулите му реагираха. Под зоркия поглед на Причет неврологът разкопча ризата на Гейбриъл и притисна стетоскопа до гърдите на странника. Десет секунди. Двайсет секунди. И накрая един-единствен сърдечен удар.
По коридора се чуха гласове и Ричардсън се дръпна от тялото. След секунди Пастира въведе Майкъл и Генерал Наш.
— Е? — попита Наш. — Добре ли е?
— Жив е. Не знам дали има някакви неврологични увреждания.
Майкъл се приближи до носилката и погали брат си по лицето.
— Гейб още е във Втория свят и търси изход. Бях открил прохода, но не му го показах.
— Умно решение — каза Наш.
— Къде е талисманът на брат ми? Японският меч?
Пастира доби вид на човек, обвинен, че е откраднал нещо. После подаде меча и Майкъл го постави на гърдите на брат си.
— Не може да го държите вечно вързан — каза Ричардсън. — Ще получи рани по гърба, като пациентите с гръбначни увреждания. Мускулите му ще започнат да атрофират.
Генерал Наш май се ядоса, че някой дръзва да му възрази.
— Не бих се тревожил за това, докторе. Ще остане вързан, докато не променим решението му.
На следващата сутрин Ричардсън се опита да се скрие в неврологичната лаборатории, която се намираше в хранилището на библиотеката. Беше му предоставен достъп до онлайн игра на шах на компютъра в изследователския център и партията го беше погълнала напълно. Неговите черни фигури и белите фигури на компютъра представляваха малки анимирани фигурки с лица, ръце и крака. Когато не се движеха по дъската, офицерите четяха свитъци, а рицарите яздеха конете. Отегчените пионки непрекъснато се прозяваха, чешеха се и заспиваха.
След като Ричардсън свикна с това, че фигурите са живи, стигна до нещо, наречено второ интерактивно ниво. На това ниво фигурите се обиждаха взаимно и даваха съвети на Ричардсън. Ако направеше лош ход, фигурата започваше да спори за стратегията и после неохотно се местеше на следващото квадратче. На третото интерактивно ниво Ричардсън не трябваше да прави нищо, само гледаше. Фигурите сами се движеха и по-силните убиваха по-слабите, претрепваха ги с боздугани или ги посичаха с мечове.
— Много работите, а, докторе?
Ричардсън се обърна и видя на прага Нейтан Бун.
— Играя малко шах на компютъра.
— Добре. — Бун се приближи. — Всички имаме нужда от постоянни предизвикателства. Така мозъкът ни е нащрек.
Седна от другата страна на масата. Ако някой надникнеше в стаята, щеше да си помисли, че двама колеги обсъждат научен казус.
— Как сте, докторе? Отдавна не сме си говорили.
Доктор Ричардсън погледна екрана на компютъра.
Фигурите разговаряха помежду си в очакване на атаката. Ричардсън се зачуди дали вярват, че са истински. Вероятно се молеха, мечтаеха и се наслаждаваха на малките си победи, без да осъзнават, че ги държат под контрол.
— Искам да се прибера у дома.
— Разбираме това. — Бун се усмихна съчувствено. — След време ще се върнете в аудиторията си, но в момента сте важен член на нашия екип. Казаха ми, че сте били тук снощи, когато са докарали Гейбриъл Кориган.
— Прегледах го набързо. Това е. Беше още жив.
— Точно така. Той е тук, жив е и сега трябва да се оправим с него. Това поставя един доста уникален проблем — как да държим странник заключен в стая? Според Майкъл, ако странникът е целият овързан, не може да излезе от тялото си. Но това може да доведе до здравословни проблеми.
— Точно така. Казах го на генерал Наш.
Бун се наведе напред и натисна едно копче на лаптопа. Шахматната дъска и фигурите изчезнаха.