Отвътре къщата беше чиста и приятна. Всяка сутрин, когато слънцето светеше под определен ъгъл, стаите се изпълваха със светлина. Майка му казваше, че растенията прочистват въздуха и те зареждат с положителни мисли, затова той имаше повече от трийсет — висяха от тавана или растяха в саксии на пода. Спеше на футон в една от спалните и държеше всичките си вещи в няколко брезентови раници. Шлемът му за кендо и оръжията бяха сложени върху специална рамка до стойката, на която бе нагласил бамбуков меч шинай и стария японски меч на баща си. Когато нощем се събудеше и отвореше очи, имаше чувството, че някой самурай го пази докато спи.
Втората спалня беше празна, като се изключеха няколкостотинте книги, струпани на камари до стените. Вместо да си извади карта за библиотеката и да търси конкретна книга, Гейбриъл четеше всяка книга, която откриеше него. Някои клиенти му даваха своите, когато ги прочетяха, а и той събираше разни, оставени по чакалните или на мантинелата на магистралата. Имаше от масовите с меки корици, имаше с твърди корици, имаше технически описания за метални сплави и три покрити с петна от вода романа на Дикенс.
Не беше член на никой клуб или политическа партия. Вярваше най-вече в това, че трябва да продължи да живее извън Мрежата. В речника мрежа се определяше като разположени на равно разстояние хоризонтални и вертикални линии, които могат да бъдат използвани за намирането на конкретен обект или точка. Ако погледнеш на съвременната цивилизация по определен начин, изглежда, че всяко търговско дружество или правителствена програма са част от огромна мрежа. Различните линии и квадранти могат да те засекат и да определят местоположението ти; могат да разберат почти всичко за теб.
Мрежата се състоеше от прави линии върху плоска равнина, но все още беше възможно да се живее в нелегалност. Можеш да работиш в сивата икономика или да се движиш с такава скорост, че линиите да не могат да засекат точното ти местонахождение. Гейбриъл нямаше нито банкова сметка, нито кредитна карта. Използваше истинското си малко име с фалшива фамилия в шофьорската си книжка. Въпреки че имаше два телефона, един личен и един работен, и двата се водеха на компанията за недвижими имоти на брат му.
Единствената връзка на Гейбриъл с мрежата беше върху бюрото във всекидневната. Преди година Майкъл му беше подарил компютър и му беше пуснал високоскоростен интернет. От там Гейбриъл си сваляше транс музика от Германия, хипноимпровизации на диджеи, свързани с мистериозната група, наречена „Ди Нунен Примитивен“. Музиката му помагаше да заспи, когато се прибираше вечер. Когато си затвореше очите, чуваше как женски глас пее: „Ценители на лотоса, изгубени в Новия Вавилон. Самотни пилигрими, намерете пътя към своя дом“.
Потънал в съня си, той падаше в мрака през облаци от сняг и дъжд. Удряше се в покрива на къща и преминаваше през кедровите летви на покрива, мушамата с катран и дървения сачак. Ставаше отново дете, стоеше в коридора на втория етаж на фермата в Южна Дакота. А къщата гореше, леглото на родителите му, скринът и люлеещият се стол в тяхната стая запушиха и лумнаха в пламъци. Излизай, каза си. Намери Майкъл. Скрий се. Но детското му аз, малката фигурка, която вървеше по коридора, не чуваше предупрежденията му на възрастен.
Нещо избухна зад стената и се чу глух грохот. После огънят изригна по стълбите и обгърна перилата. Ужасен, Гейбриъл стоеше в коридора. Огънят се носеше към него — вълна от жега и болка.
Мобилният телефон до футона иззвъня и Гейбриъл отлепи глава от възглавницата. Беше шест сутринта и слънцето се прокрадваше през процепа на пердетата. Няма огън, успокои се той. Просто нов ден.
Вдигна телефона и чу гласа на брат си. Майкъл беше разтревожен, но това беше нормално. От деца Майкъл играеше ролята на отговорния по-голям брат. Щом чуеше за катастрофа с мотоциклет по магистралата, му се обаждаше само за да се увери, че е добре.
— Къде си? — попита Майкъл.
— У дома. В леглото.
— Вчера те търсих пет пъти. Защо не ми се обади?
— Беше неделя. Не ми се говореше с никого. Оставих телефоните тук и ходих да скачам в Хемет.
— Прави каквото искаш, Гейб, но ми казвай къде отиваш. Притеснявам се, когато не знам къде си.
— Добре де, няма вече. — Гейбриъл се обърна на една страна и видя отпред ботушите си с метални пластини и кожените си мотористки дрехи, пръснати по пода. — Ти как прекара неделята?