— Обичайното. Платих няколко сметки и играх голф с двама строителни предприемачи. Виждал ли си мама?
— Да. Минах през хосписа в събота.
— Всичко наред ли е? Все пак е на ново място.
— Удобно й е.
— Трябва да е повече от удобно.
Преди две години майка им влезе в болница за рутинна операция на пикочния мехур и докторите откриха злокачествен тумор на коремната стена. И макар че я подложиха на химиотерапия, ракът разви метастази и се разпростря по цялото тяло. Сега живееше в един хоспис в Тарзана, предградие в югозападната част на долина Сан Фернандо.
Братята си бяха поделили грижите за нея. Гейбриъл минаваше да я види през ден и говореше с персонала на хосписа. По-големият му брат се отбиваше веднъж седмично и плащаше за всичко. Майкъл винаги се отнасяше подозрително към лекарите и сестрите. Щом забележеше прояви на немарливост, веднага прехвърляше майка им на друго място.
— Не иска да я местим от там, Майкъл.
— Не съм казал, че ще я местим. Просто искам лекарите да си вършат работата.
— Лекарите нямат значение сега, когато спря химиотерапията. Сестрите и санитарите се грижат за нея.
— При най-малкия проблем веднага ме уведоми. На работа ли си днес?
— Да.
— Пожарът в Малибу се разраства, има и нов пожар на изток, близо до езеро Ероухед. Всички подпалвачи са пощурели. Сигурно е от времето.
— Сънувах пожар — отвърна Гейбриъл. — Бяхме в старата къща в Южна Дакота. Гореше долният етаж и не можех да избягам.
— Трябва да спреш да мислиш за това, Гейб. Няма смисъл.
— Не искаш ли да разбереш кой ни нападна?
— Мама ни даде хиляда обяснения. Избери си едно и си живей живота. — Втори телефон звънна в апартамента на Майкъл. — Остави си телефона включен каза той. — Ще ти се обадя следобед.
Гейбриъл взе душ, нахлузи шорти и фланелка и отиде в кухнята. Смеси прясно и кисело мляко и два банана в шейкъра. Докато отпиваше от шейка, поля всички висящи растения, после се върна в спалнята и започна да се облича. Погледна белезите от последната катастрофа с мотора: бледи бели линии по лявата ръка и левия крак. Къдравата кестенява коса и гладката кожа му придаваха момчешки вид, но това се промени, когато си обу дънките, сложи фланелка с дълги ръкави и тежки мотористки ботуши — бяха ожулени и набръчкани от дивашкия начин, по който се навеждаше на завоите. Коженото му яке също беше надрано и изпоцапано с масло по маншетите. Двата телефона на Гейбриъл бяха свързани със слушалка с вграден микрофон. Работните обаждания влизаха в лявото му ухо. Личните — в дясното. Докато караше, можеше да активира и двата телефона, като притисне с ръка външния си джоб.
Взе една от каските си и излезе в задния двор. Беше октомври и горещият вятър Санта Ана духаше от северните каньони. Небето беше ясно, но когато погледна на запад, Гейбриъл видя облак черен дим от пожара в Малибу. Във въздуха витаеше потискащо чувство, сякаш целият град се беше превърнал в стая без прозорци.
Гейбриъл отвори вратата на гаража и огледа трите си мотора. Ако имаше вероятност да спре в непознат квартал, обикновено яхваше ямахата RD400. Това беше най-малкият му мотор, очукан и темпераментен. Само наистина изпаднал крадец би тръгнал да краде такъв боклук. Другият бе „Мото Гуци“ VII, италиански, с мощен двигател. Това беше моторът за почивните дни, използваше го за дълги преходи през пустинята. Тази сутрин реши да се качи на „Хонда“ 600, средно голяма спортна машина, която лесно вдигаше над сто и шейсет. Напомпа задната гума, напръска веригата със смазваща течност и я остави да проникне хубаво. Хондата имаше проблем с веригата, така че той взе отвертка и гаечен ключ от тезгяха — можеше да му потрябват.
В момента, в който яхна мотора и запали двигателя, се отпусна. Моторите винаги го караха да се чувства така, сякаш може да напусне къщата и града завинаги, да даде газ и да изчезне в сгъстяващия се мрак на хоризонта.
Зави по булевард Санта Моника и подкара на запад. Сутрешното задръстване беше започнало. Жени в ленд роувъри пиеха от неръждаеми канчета на път за работа, училищни пазачи с ярки жилетки чакаха на пресечките. Когато светна червено, Гейбриъл се пресегна към външния си джоб и включи служебния си телефон.
Работеше за две куриерски служби: „Сър Спийди“ и конкуренцията „Блу Скай Месинджър“. „Сър Спийди“ беше собственост на Арти Дреслър, сто и осемдесет килограмов адвокат, който рядко напускаше дома си в Силвър Лейк Дистрикт. Арти се беше регистрирал в сайтове с по няколко хиксчета и вдигаше телефона, докато гледаше как голи колежанки си лакират ноктите. Мразеше конкурента си „Блу Скай Месинджър“ и собственичката му Лора Томпсън и в червата. Лора някога беше работила като филмов редактор и сега живееше в куполообразна къща в Тонга Кениън. Вярваше в чистото дебело черво и оранжевата храна.