Телефонът иззвъня, когато светна зелено, и в слушалката му се разнесе стържещият глас на Арти.
— Гейб! Аз съм. Защо си изключил телефона?
— Извинявай. Забравих.
— Гледам на живо на компютъра как две момичета се къпят заедно. Отначало беше добре, но сега парата замъглява обектива.
— Сигурно е интересно.
— Имам пратка за теб в Санта Моника Кениън.
— Близо ли е до пожара?
— Не. На километри от него. Няма проблем. Но в Сими Вали бушува нов пожар. Неудържим.
Дръжките на мотора бяха къси и стъпенките и седалката бяха под такъв ъгъл, че Гейбриъл беше постоянно наведен напред. Усещаше вибрирането на двигателя и чуваше смяната на скоростта. Когато дадеше газ, машината ставаше част от него, продължение на тялото му. Понякога краищата на дръжките бяха на сантиметри от фучащите коли. Виждаше напред стоповете, пешеходците, камионите, които бавно завиваха, и веднага разбираше дали да спре, да ускори или да заобиколи рязко препятствието.
Санта Моника беше квартал със скъпи къщи, построени близо до път с две платна, който водеше към брега. Гейбриъл взе кафявия плик, който лежеше на нечии стълби, и полетя да го занесе на някакъв брокер, който се занимаваше с ипотеки — чак в западен Холивуд. Когато стигна на адреса, свали каската и влезе в офиса. Мразеше тази част от работата. С мотора беше свободен да иде където си пожелае. Пред рецепцията тялото му се движеше мудно, натежало от тежките ботуши и коженото яке.
Обратно на мотора. Запалваш с един ритник. Политаш напред.
— Скъпи Гейбриъл, чуваш ли ме? — прозвуча милият глас на Лора в слушалката. — Надявам се, че си закусил добре. Добрата комбинация от въглехидрати стабилизира кръвната захар.
— Не се тревожи. Хапнах.
— Добре. Имам пратка за теб в Сенчъри Сити.
Гейбриъл знаеше адреса много добре. Беше излизал с няколко от момичетата на рецепцията и секретарките, с които се беше запознал, като доставяше пратките, но се беше сдобил с една-единствена истинска приятелка, адвокатката Маги Резник. Преди година беше киснал пред кабинета й, за да вземе пратка — наложи се да чака, докато секретарките търсят забутан някъде документ. Маги го беше разпитала за работата му и си говориха цял час — дълго след като документът беше намерен. Той предложи да я повози на мотора си и се изненада, когато тя прие.
Маги беше на шейсет и няколко, дребна енергична жена, влюбена в червените рокли и скъпите обувки. Арти каза, че защитавала закъсали филмови звезди и други знаменитости, но тя рядко говореше за делата си. Държеше се с Гейбриъл като с любим безотговорен племенник.
— Трябва да идеш в колеж — казваше му. — Да си отвориш банкова сметка. Да си купиш къща. — Гейбриъл никога не следваше съветите й, но му беше приятно, че се тревожи за него.
Качи се на двайсет и втория, етаж и момичето на рецепцията му махна към кабинета на Маги. Тя пушеше и говореше по телефона.
— Разбира се, че може да се срещнеш с областния прокурор, но няма сделка. Няма сделка, защото той няма доказателства. Кажи му да си гледа работата и ми се обади пак. — Затвори и изтръска пепелта от цигарата си. — Копелета! Всичките са лъжливи копелета!
— Имаш ли пратка за мен?
— Нямам. Просто исках да те видя. Ще платя на Лора за доставката.
Гейбриъл седна на дивана и си разкопча якето. На масичката имаше бутилка минерална вода и той си наля.
Маги се наведе напред и го погледна много страшно.
— Ако си наркодилър, Гейбриъл, ще те убия собственоръчно!
— Не съм.
— Разказа ми за брат си. Не се набърквай в далаверите му за правене на пари.
— Той купува имоти, Маги. Офис сгради.
— Надявам се, скъпи. Ще му отрежа езика, ако те въвлече в нещо нелегално.
— Какво е станало?
— Работя с едно бивше ченге, сега е консултант по охрана. Помага ми, когато някоя откачалка реши да досажда на клиентите ми. Вчера говорихме по телефона и изведнъж той каза: „Познаваш ли куриер на име Гейбриъл?“ Естествено, казах му, че познавам. И той каза: „Едни приятели ме разпитваха за него. Къде работи. Къде живее“.
— Кои?
— Не ми каза — отвърна Маги. — Но бъди предпазлив, скъпи. Някой с власт се интересува от теб. Катастрофа правил ли си наскоро?