Взе асансьора до гаража и седна в мерцедеса си. В мига, в който напускаше апартамента си, започваше да се чувства като войник, който влиза в битка, за да прави пари. Единственият човек, на когото можеше да разчита, беше Гейбриъл, но беше повече от явно, че по-малкият му брат никога няма да се хване на истинска работа. Майка им беше болна и Майкъл плащаше за грижите. Не се оплаквай, каза си. Продължавай да се биеш.
След като спестеше достатъчно пари, щеше да си купи остров някъде в Тихия океан. Нито той, нито Гейбриъл имаха гаджета, а и Майкъл не можеше да реши каква жена ще е най-подходяща за тропическия рай. В мечтите му двамата с Гейбриъл яздеха коне през пяната на вълните, а двете жени, които се виждаха леко размазано, стояха на скалите в дълги бели рокли. Светът беше топъл и слънчев и те щяха да са в безопасност, наистина в безопасност. Завинаги.
6.
Когато Гейбриъл стигна до хосписа, шубраците по западните хълмове все още горяха и небето беше с цвят на горчица. Остави мотора на паркинга и влезе. Хосписът беше преустроен мотел, на два етажа, с легла за шестнайсетте пациенти със смъртоносни заболявания. Зад бюрото в приемната седеше сестра Анна, филипинка.
— Добре, че дойде. Майка ти питаше за теб.
— Съжалявам, че не ти нося понички тази вечер.
— Обичам понички, но те май повече ме обичат. — Анна потупа закръглените си кафяви ръце. — Върви при майка си. Много е важно.
Персоналът на хосписа непрекъснато миеше пода и сменяше чаршафите, но сградата миришеше на урина и увехнали цветя. Гейбриъл се качи по стълбите на втория етаж и тръгна по коридора. Флуоресцентните лампи тихо жужаха.
Майка му спеше. Тялото й приличаше на малка издатина под белия чаршаф. Винаги, когато идваше, Гейбриъл си спомняше каква беше майка му, когато с Майкъл бяха малки. Обичаше да си пее, най-вече стари рок парчета, като „Пеги Сю“ и „Сини велурени обувки“. Обичаше рождените дни и всички поводи за семейни тържества. Въпреки че живееха по мотелите, винаги държеше да се празнува Денят на гората и зимното слънцестоене.
Седна до леглото и хвана ръката й. Беше студена. За разлика от останалите пациенти в хосписа, майка му не си беше донесла любима възглавница или снимки в рамки, за да превърне стерилната атмосфера в дом. Единствената й проява на индивидуализъм беше, че помоли да махнат телевизора. Кабелът лежеше навит на полицата като тънка черна змия. Веднъж седмично Майкъл изпращаше свеж букет. Последната доставка от поне трийсет рози беше почти на една седмица и падналите листенца образуваха около бялата ваза червен кръг.
Клепачите на Рейчъл Кориган потрепериха и очите й се отвориха. Тя се втренчи в сина си. Трябваха й няколко секунди, за да го познае.
— Къде е Майкъл?
— Ще дойде в сряда.
— В сряда ще е прекалено късно.
— Защо?
Тя пусна ръката му и спокойно каза:
— Ще умра довечера.
— Какви ги говориш?
— Стига толкова мъки. Уморих се от черупката си.
Така наричаше тялото си. Всеки имаше черупка и в нея се съдържаше малка порция от нещо, наречено Светлината.
— Имаш още сили — каза Гейбриъл. — Няма да умреш.
— Обади се на Майкъл и му кажи да дойде. — Тя затвори очи и Гейбриъл излезе в коридора.
Анна стоеше навън с комплект чисти чаршафи.
— Какво ти каза?
— Каза, че ще умре.
— И на мен ми го каза, когато застъпих на смяна — отвърна Анна.
— Кой лекар е дежурен тази вечер?
— Чатърджи, индиецът. Но излезе да вечеря.
— Пусни му съобщение на пейджъра. Моля те. Веднага.
Анна слезе долу до регистратурата, а Гейбриъл включи мобилния си телефон. Набра номера на Майкъл и брат му вдигна на третото позвъняване. Отзад се чуваха викове на огромна тълпа.
— Къде си — попита Гейбриъл.
— На стадион „Доджър“. Четвърти ред, точно зад базата. Страхотно е.
— В хосписа съм. Трябва веднага да дойдеш.
— Ще мина към единайсет. Може би малко по-късно, когато играта свърши.
— Не, не търпи отлагане.
Гейбриъл чу нови викове и приглушения глас на брат си, който повтаряше: „Извинете, извинете“. Майкъл вероятно беше станал от мястото си и си пробиваше път към стъпалата на бейзболния стадион.
— Не разбираш — обади се отново Майкъл. — Не е забавление. Работа е. Дадох доста пари за местата. Тези банкери ще финансират половината от новата ми сграда.