— Не. Остави я да говори. — Гейбриъл се наведе над леглото. Беше възбуден и малко уплашен. Може би това беше моментът, в който най-сетне щеше да се разбере причината за мъките на семейството му.
— Знам, че съм ви разказвала различни истории — започна Рейчъл Кориган. — Съжалявам. Повечето от тях бяха измислени. Исках да ви предпазя.
Майкъл погледна над леглото и се усмихна победоносно. Гейбриъл знаеше какво иска да му каже: „Виждаш ли? Какво ти повтарям непрекъснато — всичко е лъжа и измама“.
— Чаках прекалено дълго — каза тя. — Толкова е трудно да се обясни. Баща ви беше… Когато ми каза… Не можах… — Устните й трепереха, сякаш хиляди думи напираха да излязат. — Той беше странник.
Погледна Гейбриъл. Повярвай ми, умоляваше изражението й. Моля те. Повярвай ми.
— И какво? — каза Гейбриъл.
— Странниците могат да излъчват енергията си извън телата си и да преминават в други светове. Затова Табулата иска да ги убие.
— Мамо, стига си говорила. Само си хабиш силите. — Майкъл беше наистина разтревожен. — Ще извикаме лекаря да ти даде нещо.
Госпожа Кориган вдигна глава от възглавницата.
— Няма време, Майкъл. Няма никакво време. Трябва да ме изслушаш. Табулата се опита да… — Тя като че ли се обърка. — И тогава ние…
— Добре. Добре — прошепна Гейбриъл.
— Тръна ни откри във Вермонт. Арлекините са опасни хора, много агресивни и жестоки, но са се заклели да бранят странниците. Бяхме в безопасност няколко години, но после Тръна вече не можеше да ни опази от Табулата. Даде ни пари… и меча.
Главата й се отпусна на възглавницата. Всяка дума я изцеждаше, отнасяше по частичка от живота й.
— Наблюдавах ви как растете — продължи тя. — Наблюдавах ви и търсех знаци. Не знам дали можете да преминавате. Но ако притежавате силата, трябва да се скриете от Табулата.
Затвори очи — болката си проправяше път през цялото й тяло. Майкъл отчаяно докосна лицето й.
— Тук съм. И Гейб е тук. Ще те пазим. Ще наема още лекари. Всякакви лекари…
Госпожа Кориган си пое дълбоко дъх. Тялото й се стегна, после се отпусна. Стаята сякаш изведнъж изстина, все едно някаква енергия се изплъзна през пролуката под вратата. Майкъл се извърна и побягна навън, завика за помощ. Но Гейбриъл знаеше, че това е краят.
След като доктор Чатърджи потвърди смъртта, Майкъл взе списъка с местни погребални бюра от сестрата на рецепцията и се обади на едно от мобилния си телефон. Каза им адреса, поиска стандартна кремация и им даде номера на кредитната си карта. После попита Гейбриъл:
— Нали нямаш нищо против?
— Не, разбира се. — Гейбриъл беше като вцепенен, чувстваше се ужасно уморен. Погледна тялото под чаршафа. Черупка без светлина.
Докато не дойдоха двама мъже от погребалното бюро, напъхаха майка им в един чувал, сложиха я на количка и я откараха до една линейка. После линейката потегли, а те двамата останаха да стоят на вратата.
— Ако бях изкарал достатъчно пари, щях да й купя къща с голяма градина — каза Майкъл. — Мисля, че щеше да й хареса. — Огледа паркинга, сякаш беше загубил нещо ценно. — Една от целите ми беше да й купя къща.
— Трябва да поговорим за това, което ни каза.
— Какво има да говорим? Можеш ли да ми обясниш какво имаше предвид? Мама ни разказваше приказки за призраци и говорещи животни, но никога не е споменавала никакви странници. Странствахме само в проклетия пикап.
Гейбриъл знаеше, че Майкъл е прав — в думите на майка им нямаше смисъл. Винаги беше вярвал, че ще им даде обяснение за случилото се със семейството им. Сега вече никога нямаше да разбере.
— Но може една част да е истина. В смисъл че…
— Не искам да споря с теб. Беше дълга нощ и двамата сме уморена. — Майкъл го прегърна. — Сега сме само двамата. Трябва да се подкрепяме. Почини си. Ще поговорим утре сутринта.
После се качи на мерцедеса и излезе от паркинга. Докато Гейбриъл яхаше мотора, Майкъл вече завиваше по Вентура Булевард.
Луната и звездите бяха затулени от гъста мъгла. Пепел полепна по плексигласовата маска на шлема му. Гейбриъл даде на трета и изфуча през паркинга. Погледна по булеварда и видя как Майкъл зави по отбивката, която се качваше на магистралата. На стотина метра зад мерцедеса имаше четири коли — ускориха, събраха се в пакет и се насочиха към отбивката.
Всичко стана много бързо, но Гейбриъл знаеше, че колите са заедно и че следят брат му. Даде на четвърта и натисна газта. Усещаше вибрациите на двигателя по ръцете и краката си. Сега надясно. И беше на магистралата.