— Съжалявам — каза Майкъл. — Нещата уж вървяха добре. А сега всичко се прецака.
Гейбриъл го погледна. Веднъж, тогава живееха в Тексас, майка им се беше разсеяла и беше забравила за Коледа. На Бъдни вечер в къщата нямаше нищо коледно, но на сутринта Майкъл се появи с елха и с няколко видеоигри — беше ги задигнал от магазина. Въпреки всичко винаги щяха да си останат братя — двамата срещу целия свят.
— Зарежи ги тези типове, Майкъл. Да се махнем от Лос Анжелис.
— Дай ми ден-два. Може пък да се споразумеем. Дотогава ще идем на мотел. Не е безопасно да се прибираме.
Пренощуваха в един мотел северно от града. Стаите гледаха към магистралата за Вентура и преминаващите коли направо тресяха прозорците. Гейбриъл се събуди към четири сутринта и чу как Майкъл говори по мобилния си телефон от банята.
— Имам избор — шепнеше Майкъл. — Защо казваш, че нямам.
На сутринта Майкъл остана да лежи завит презглава. Гейбриъл излезе да купи кифли и кафе. На вестника на щанда видя снимка на двама мъже, които бягат от огнена стена, заглавието гласеше: „СИЛНИ ВЕТРОВЕ РАЗДУХВАТ ПОЖАРА В САУТЛЕНД“.
Когато се върна, Майкъл беше станал и си беше взел душ. Лъскаше обувките си с влажна кърпа.
— Един човек ще дойде да се видим. Мисля, че може да реши проблема.
— Кой е той?
— Франк Салазар. Но всички му викат Господин Балон. Като младеж държал машина за балони в един клуб за танци.
Майкъл загледа финансовите новини по телевизията, а Гейбриъл легна и се втренчи в тавана. После затвори очи и си представи как фучи с мотора по магистралата — нагоре към Анжелис Крест. Беше се привел и се накланяше при всеки завой, а зеленият свят се стрелкаше покрай него. Майкъл стана и закрачи напред-назад по тясното килимче пред телевизора.
Някой почука. Майкъл надникна през пердетата, после отвори. В коридора стоеше огромен самоанец с къдрава черна коса. Носеше разкопчана хавайска риза. Изобщо не направи опит да скрие кобура под мишницата си, в който имаше автоматичен пистолет четирийсет и пети калибър.
— Здрасти, Дяко. Къде е шефът ти?
— В колата. Първо да хвърля аз едно око.
Самоанецът влезе и огледа банята и гардероба. Плъзна огромните си ръце под чаршафите и опипа възглавниците по столовете. Майкъл се усмихваше, сякаш всичко беше в реда на нещата.
— Няма оръжия, Дяко. Нали знаеш, че не нося нищо.
— Безопасността е най-важна. Господин Балон го повтаря по цял ден.
След като претърси братята, Дяко излезе и след минута се върна с плешив латино бодигард и възрастен мъж с големи тъмни очила и тюркоазена фланелка за голф. Господин Балон имаше червеникавокафяви петна по кожата и розов хирургически белег на врата.
— Изчакайте навън — нареди той на двамата бодигардове и затвори вратата. После се здрависа с Майкъл.
— Радвам се да те видя. — Гласът му беше тих, хрипкав. — Кой е приятелят ти?
— Това е брат ми, Гейбриъл.
— Семейството е хубаво нещо. Никога не се дели от семейството си. — Господин Балон стисна ръката на Гейбриъл. — Имаш умен брат. Може би малко прекалено умен този път.
После седна на стола до телевизора. Майкъл седна на ръба на леглото с лице към него. Откакто бяха избягали от фермата в Южна Дакота, Гейбриъл постоянно беше наблюдавал брат си да убеждава непознати хора, че трябва да купят нещо или да станат част от плана му. Щеше доста да се озори с Господин Балон. Очите му едвам се виждаха зад тъмните очила и на устните му потрепваше усмивка, сякаш се канеше да гледа някое комедийно шоу.
— Говори ли с приятелите си във Филаделфия? — попита Майкъл.
— Ще трябва време, за да се уреди. Ще пазя теб и брат ти няколко дни, докато проблемът не се реши. Ще дадем сградата на Мелроуз на семейство Торели. Като отплата. Аз ще взема дяла ти от имота във Феърфакс.
— Прекалено е за една услуга — каза Майкъл. — Тогава няма да ми остане нищо.
— Направи грешка, Майкъл. И сега някой хора искат да те убият. По един или друг начин проблемът трябва да се реши.
— Може и така да е, но…
— Безопасността е на първо място. Губиш две офис сгради, но оставаш жив. — Като продължаваше да се усмихва, Господин Балон се наведе напред и каза: — Смятай го за урок.
8.
Мая взе само видеокамерата и статива — куфара и дрехите остави в хотела. Във влака за Германия внимателно претърси видео оборудването си, но не откри проследяващи устройства. Ясно беше, че спокойният й живот е свършил. Щом Табулата откриеше мъртвия таксиметров шофьор, щяха да я преследват и да я убият при първа възможност. Знаеше, че ще й е трудно да се скрие. Табулата й беше направила хиляди снимки през годините, прекарани в Лондон. Сигурно имаха пръстовите й отпечатъци, гласовата характеристика и ДНК проба от кърпичките, които хвърляше в служебното кошче.