В Лондон Мая взе метрото до спирката на Хайбъри и Арлингтън, но не се върна в апартамента си, а продължи по улицата до ресторант „Хъри Къри“. Даде на момчето, което разнасяше храната, ключа от външната врата и го помоли да изчака два часа и после да занесе пиле и да го остави в коридора. Когато започна да се стъмва, се покатери на покрива на „Хайбъри Бари“, кръчмата от другата страна на апартамента й. Скри се зад вентилационните тръби и започна да наблюдава хората, които спираха да си купят вино без бандерол от магазина в сутерена на сградата й. Бяла камионетка за доставки беше паркирана близо до входа, но на предната седалка нямаше никого.
Индийчето от „Хъри Къри“ се появи точно в седем и половина. В мига, в който отключи вратата, която водеше към апартамента й, двама мъже изскочиха от камионетката и го натъпкаха във входа. Вероятно щяха да го убият, а можеше и само да му зададат няколко въпроса и да го пуснат. На Мая не й пукаше особено. Връщаше се към арлекинския начин на мислене: никакво състрадание, никаква привързаност, никаква милост.
Прекара нощта в един апартамент в Източен Лондон — баща й го беше купил преди много години. Майка й беше живяла там, скрита сред източноазиатската общност, докато не почина от сърдечен удар, тогава Мая беше на четиринайсет. Тристайният апартамент се намираше на последния етаж на една запусната сграда в една пресечка на Брик Лейн. На партера имаше бенгалска туристическа агенция и някои от мъжете, които работеха в нея, издаваха разрешителни и лични карти срещу определена сума.
Източен Лондон винаги се беше намирал извън стените на града, удобно място да направиш или купиш нещо незаконно. От векове той беше един от най-гадните бордеи на света, ловното поле на Джак Изкормвача. Сега гидове развеждаха тълпи американски туристи посред нощ по стъпките му, старата пивоварна на Труман се беше превърнала в кръчма на открито, а стъклените кули на бизнес парка „Бишопс Гейт“ бяха забити в сърцето на стария квартал.
Това, което някога беше лабиринт от тъмни безистени, сега беше осеяно с галерии и модни ресторанти, но ако знаеш къде да търсиш, все още можеше да намериш богат асортимент неща, които да ти помогнат да избягаш от зоркия поглед на Голямата машина. Всяка неделя на Брик Лейн, близо до Чешир Стрийт, идваха амбулантни търговци. Продаваха стилети, боксове, пиратски филми и сим карти за мобилни телефони. За няколко лири отгоре можеха да активират сим картата с кредитна карта, вързана към измислена компания. Въпреки че властите имаха технология, която им позволяваше да подслушват разговорите, не можеха да ги проследят до собственика на мобилния телефон. Голямата машина можеше лесно да следи гражданите с постоянен адрес и банкови сметки. Арлекините, които бяха извън Мрежата, имаха неизчерпаеми запаси от телефони за еднократна употреба и лични карти. Почти всичко, освен мечовете им, можеше да се използва няколко пъти и да се хвърли като хартийка от бонбон.
Мая се обади на шефа си в дизайнерското бюро и обясни, че баща й има рак и трябва да напусне работа, за да се грижи за него. Нед Кларк, един от фотографите, които работеха за студиото, й даде името на някакъв доктор, който лекувал с хомеопатия, и после попита дали има проблеми с данъчните.
— Не. Защо?
— Един мъж от данъчното идва в офиса да разпитва за теб. Говори със счетоводството и поиска информация за данъците ти, телефонните номера и адреса.
— Казаха ли му ги?
— Да, разбира се. Нали е данъчен. — Кларк сниши гласа си. — Ако имаш местенце в Швейцария, веднага идвам с теб. Майната им на тия гадняри. Никой не иска да плаща данъци!
Мая не знаеше дали данъчният наистина е бил държавен служител, или наемник на Табулата с фалшива карта. И в двата случая я обаче търсеха. Върна се в апартамента и взе ключа от помещението в един склад в Брикстън. Беше ходила там като малка, преди доста години, но много добре помнеше къде е. Наблюдава го известно време, после влезе, показа ключа си на служителя и взе асансьора до третия етаж. Помещението представляваше малка стая без прозорец. В склада държаха вино и климатици, поддържаха температурата доста ниска. Мая светна, заключи вратата и започна да рови из кутиите.
Още докато беше малка, баща й я снабди с четиринайсет паспорта от няколко различни страни. Арлекините се сдобиваха с актове за раждане на хора, загинали в автомобилни катастрофи, после ги използваха, за да си извадят документи по законния ред. За съжаление, повечето от тези документи бяха станали неизползваеми сега, когато правителството събираше биометрична информация — скенер на лице, ирисов отпечатък и отпечатъци от пръсти — после качваше информацията на цифров чип и го закачаше на паспорта или личната карта на гражданина. Когато скенерът четеше чипа, данните се сравняваха с информацията от архива на Британския национален личен регистър. За международните полети до Америка данните от паспорта трябваше да съвпаднат с отпечатъците от ирисите и пръстите, сканирани на летището.