Щатите и Австралия издаваха паспорти с радиочестотни лични чипове, втъкнати в кориците. Тези нови паспорти бяха много удобни за имиграционните служители, но осигуряваха и на Табулата мощно средство за преследване на врага. Една машина, наречена „смукач“, можеше да чете данни от паспорти във вътрешен джоб или чанта. Смукачите се инсталираха по асансьори и автобусни; спирки, навсякъде, където хората се спираха за известно време. Докато гражданинът си мислеше за обяд, смукачът сваляше огромно количество лични данни. Можеше да търси имена, които предполагат съответна раса, религия или народност. Намираше възрастта на гражданина, адреса и отпечатъците от пръстите — както и дали е пътувал през последните години.
Новите технологии принудиха Мая да разчита на „трилицеви“ паспорти, които отговаряха на три различни варианта на биометричните й показатели. Голямата машина все още можеше да бъде надхитрена, но трябваше да си умен и изобретателен.
Първо трябваше да промени външния си вид. Разпознавателните системи се фокусираха върху ключовите точки на всяко човешко лице. Компютърът ги анализираше и ги трансформираше в числова поредица, за да създаде отпечатък на лицето. Цветните контактни лещи и различните перуки можеха да променят външно, но само специални медикаменти можеха да заблудят скенерите. Мая трябваше да използва стероиди, за да подпухне, и други медикаменти, за да се успокои кожата и да я направи да изглежда по-стара.
Медикаментите трябваше да се инжектират в бузите и челото, преди да пристигне на летище със скенери. Всеки от трите й паспорта използваше снимки с различни дози от медикаментите и различна последователност на инжекции.
Беше гледала в една холивудска фантастика как героят минава през ирисов скенер, като показва окото на мъртвец. В реалността нямаше такъв вариант. Ирисовите скенери пускаха лъч червена светлина към човешкото око и зеницата на мъртвеца нямаше да се свие. Правителствените служби се хвалеха, че ирисовите скенери са абсолютно надеждни средства за разпознаване. Уникалните гънки, дупчици и петънца пигмент в ириса започваха да се развиват още в утробата. Въпреки че скенерът можеше да бъде заблуден от изкуствени мигли или сълзи, ирисът си оставаше един и същ през целия живот.
Тръна и останалите арлекини, които живееха в нелегалност, бяха намерили отговор на ирисовия скенер няколко години преди да бъде внедрен от имиграционните власти. Платиха хиляди долари на оптици в Сингапур и те изработиха специални контактни лещи. Шарката на нечий чужд ирис беше гравирана върху повърхността на гъвкави лещи. Когато зеницата се свиеше от червената светлина на скенера, лещата се свиваше като истинска.
Последното биометрично препятствие беше скенерът за пръстови отпечатъци. Макар че киселина или пластична операция можеха да променят пръстовите отпечатъци, резултатът беше постоянен и оставяше белези. По време на едно пътуване в Япония Тръна откри, че учени от университета в Йокохама са копирали отпечатъци, оставени върху стъклена чаша, и са ги превърнали в желатинови люспи, които могат да покрият отпечатъците на човек. Тези „напръстници“ бяха много тънки и се слагаха трудно, но един от паспортите на Мая имаше различни отпечатъци за съответната фалшива самоличност.
Докато преравяше кашоните в склада, Мая намери кожена тоалетна чантичка, в която имаше две подкожни спринцовки и различни медикаменти за промяна на външния вид. Паспорти. Напръстници. Контактни лещи. Да, имаше всичко. Прерови и останалите кутии и откри ножове, пистолети и пачки валута от различни страни. Имаше нерегистриран сателитен телефон, лаптоп и генератор на случайни числа с размерите на кутийка кибрит. Генераторът беше арлекински артефакт, важен колкото и мечът. Някога рицарите, които бранели пилигримите, носели зарове от кокал или слонова кост и ги хвърляли на земята преди битка. Сега просто трябваше да натисне копчето и по екрана започваха да проблясват случайни числа.
На сателитния телефон имаше залепен запечатан плик. Мая го отвори. Беше писмо от баща й.