Мозъкът на мъртвеца беше осигурил драматичния финал на лекцията, но сега Ричардсън трябваше да го отнесе у дома. Внимателно постави буркана в кутията и заслиза по стълбите на подиума. Няколко приятели от медицинския факултет се скупчиха около него, за да го поздравят, а един млад хирург го придружи до паркинга.
— Чий е този мозък? — попита младежът. — На някой известен човек ли?
— Не. На трийсетинагодишен мъж. Пациентът е подписал декларация, че предоставя органите си за научни изследвания.
Доктор Ричардсън постави мозъка в багажника на волвото си и подкара на север от университета. След като жена му подписа документите за развод и отиде да живее във Флорида с инструктора си по бални танци, Ричардсън обмисляше дали да не продаде викторианската си къща на Проспект Авеню. Разумът му осъзнаваше, че къщата е прекалено голяма за сам човек, но той съзнателно се поддаде на чувствата си и реши да я задържи. Всяка стая в къщата беше като дял от мозъка. Имаше библиотека и спалня, на горния етаж, пълна със снимки от детските му години. Ако искаше да промени емоционалното си състояние, просто сядаше в различна стая.
Вкара колата в гаража. Реши да остави мозъка в багажника. На сутринта щеше да го върне във факултета и да го сложи зад стъклената витрина.
Излезе от гаража и дръпна вратата надолу. Беше пет следобед. Небето лилавееше. Ричардсън подушваше мириса на дърва от комина на съседа. Нощта щеше да е студена. След вечеря можеше да запали камината във всекидневната. Да седне в голямото зелено кресло и да прегледа набързо дипломната работа на един студент.
Някакъв непознат слезе от паркирания от другата страна на улицата джип. Беше около четирийсетте, късо подстриган, с очила с метални рамки. Имаше нещо напрегнато и целенасочено в начина, по който се движеше. Ричардсън реши, че е събирач на дългове, пратен от бившата му жена. Умишлено беше пропуснал плащането миналия месец, след като тя му изпрати заверено писмо, с което искаше още пари.
— Съжалявам, че пропуснах лекцията ви — каза мъжът. — „Бог в кутия“ звучи интересно. Имаше ли много хора?
— Извинете — отвърна Ричардсън. — Познавам ли ви?
— Аз съм Нейтан Бун. Работя за фондация „Евъргрийн“. Отпуснали сме ви изследователска субсидия. Нали така?
От половин година фондация „Евъргрийн“ беше спонсорирала неврологичните изследвания на Ричардсън. Много трудно беше да се намерят пари. Не можеше да кандидатстваш пред фондацията — те се свързваха с теб. Но минеш ли първоначалната бариера, ежегодното подновяване беше автоматично. Фондацията никога не се обаждаше по телефона, не пращаха и хора в лабораторията да оценят изследването ти. Приятелите на Ричардсън се шегуваха, че „Евъргрийн“ била най-близкото нещо в науката до свободни пари.
— Да. Подкрепяте работата ми от известно време — отвърна Ричардсън. — Какво има?
Нейтан Бун бръкна в канадката си и извади един бял плик.
— Това е копие от договора ви. Наредено ми беше да ви обърна внимание на клауза 18-С. Знаете ли какво пише в нея, докторе?
Разбира се, че знаеше. Беше предпазна мярка на фондация „Евъргрийн“, включена в договорите за субсидия, за да избегнат пропиляване на средства и измами.
Бун извади договора от плика и зачете:
— Параграф 18-С. Получателят на субсидията — това сте вие, докторе — дава съгласието си да се срещне с представител на фондацията по всяко време, за да опише изследването, което провежда, и да се отчете относно изразходваните средства. Времето на срещата се определя от фондацията. Ще бъде осигурен транспорт. При отказ да се уважи настоящото искане субсидията се анулира. Получателят се задължава да върне всички изразходвани до момента средства на фондацията.
Бун прелисти договора и стигна до последната страница.
— Подписали сте го, нали, доктор Ричардсън? Това е вашият нотариално заверен подпис?
— Разбира се. Но защо искат да говорят с мен точно сега?
— Сигурен съм, че е нещо дребно, което трябва да се изясни. Вземете си бельо и четката за зъби. Ще ви откарам до нашия изследователски център в Пърчейз, Ню Йорк. Искат да прегледате някакви данни довечера, за да можете да се срещнете с управителния съвет утре сутринта.
— Дума да не става — възрази Ричардсън. — Имам лекции. Не мога да напусна Ню Хейвън.
Бун го сграбчи за дясната ръка. Стисна го здраво, така че докторът да не може да избяга. Не извади пистолет, нито отправи някакви заплахи, но в него имаше нещо много сплашващо. За разлика от повечето хора, той не показваше нито съмнение, нито колебание.