— Не — каза тя. — Не. — Но гласът й я издаде.
12.
Лорънс Такава седеше на бюрото си и наблюдаваше доктор Ричардсън на монитора. В апартамента за гости имаше четири наблюдателни камери и те бяха снимали Ричардсън през последните дванайсет часа — как чете за странниците, спи, става и си взима душ.
Служител от охраната току-що беше влязъл в апартамента със закуската. Лорънс мръдна курсора към горната част на екрана, натисна знака „+“ и втора камера увеличи лицето на невролога.
— Кога ще се срещна с представители на фондацията? — попита Ричардсън.
Служителят от охраната беше огромен здравеняк от Еквадор, казваше се Иманюел. Носеше морскосин блейзър, сиви панталони и червена вратовръзка.
— Не знам, сър.
— Тази сутрин ли ще бъде?
— Никой нищо не ми е казал.
С подноса в едната ръка Иманюел отвори вратата към коридора.
— Не заключвай — обади се Ричардсън. — Не е нужно.
— Не ви заключваме, сър. Ние се заключваме. Нямате разрешение да се разхождате из сградата.
Ключалката изщрака и Ричардсън изруга. Скочи и закрачи из стаята. Трябваше човек само да погледне лицето му, за да разбере какво мисли. Две бяха основните чувства, които се сменяха у него: гняв и страх.
Лорънс Такава се беше научил как да прикрива чувствата си още първата година в университета „Дюк“. Беше роден в Япония, но майка му го беше донесла в Америка още на половин годинка. Лорънс мразеше суши и самурайски филми. Веднъж обаче една пътуваща трупа на театър „Но“ пристигна в университета, той изгледа всички дневни представления — и това промени живота му.
Първоначално театърът „Но“ изглеждаше странен и труден за разбиране. Лорънс беше очарован от стилизираните движения на актьорите на сцената, от това, че мъжете играят жени, и от неземното звучене на флейтата нокан и трите барабана. Но истинското прозрение бяха маските на актьорите. Главните герои, женските образи и старците носеха гравирани дървени маски. Призраците, демоните и лудите имаха крещящи маски, които изразяваха едно-единствено силно чувство, но повечето актьори носеха маски с умишлено безизразни изражения. Дори и мъжете на средна възраст, които играеха без маски, се опитваха да не мърдат лицата си. Всеки жест на сцената, всяка реплика и реакция бяха съзнателно подбрани.
Лорънс тъкмо беше приет в студентско братство, което се събираше да пие и имаше сложни ритуали за тормозене. Щом се погледнеше в огледалото, виждаше неувереност и объркване: младеж, който ще бъде отхвърлен. Една жива маска реши проблема. Застанал пред огледалото в банята, той упражняваше маски на щастие, възхищение и ентусиазъм. В края на обучението му го избраха за президент на братството и преподавателите му дадоха отлични препоръки.
Телефонът на бюрото тихо иззвъня и Лорънс се извърна от екрана на компютъра.
— Как се държи гостът ни? — попита Бун.
— Изглежда ядосан и леко уплашен.
— Нормално — отвърна Бун. — Генерал Наш пристигна току-що. Премести Ричардсън в Изповедалнята.
Лорънс слезе с асансьора до третия етаж. И той като Бун имаше имплантиран под кожата защитен чип. Махна с ръка пред сензорите на вратата, ключалката изщрака и той влезе в апартамента.
Доктор Ричардсън скочи и тръгна към него, размахал заканително показалец.
— Това е възмутително! Господин Бун каза, че ще се срещна с представители на фондацията. Вместо това ме държите тук като затворник.
— Моля да ни извините за забавянето — отвърна Лорънс. — Генерал Наш пристигна току-що и няма търпение да се срещне с вас.
— Имате предвид Кенард Наш? Вашият изпълнителен директор?
— Да. Сигурен съм, че сте го виждали по телевизията.
— От няколко години не съм. — Ричардсън леко се отпусна. — Но си спомням, когато беше президентски съветник.
— Генералът винаги е служил на обществото. Така че за него беше съвсем естествено да се включи във фондация „Евъргрийн“. — Лорънс бръкна в джоба на сакото си и извади ръчен детектор за метал. — Като чисто предохранителна мярка ви молим да оставите всички метални предмети в стаята. Включително ръчен часовник, монети и колан. Такава е стандартната процедура в изследователския център.
Ако Лорънс му беше заповядал директно, Ричардсън можеше и да откаже да се подчини. Но сега трябваше да приеме любезното предложение, че да си свалиш часовника, когато се срещаш с важна личност, е нещо съвсем нормално. Остави вещите си на масата и Лорънс прокара детектора по тялото му. После излязоха и тръгнаха към асансьора.