— Добре дошли в Съединените щати — каза й униформеният служител и Мая учтиво му се усмихна. После тръгна към зелената табела за пътници, които нямат какво да декларират, и по дългия коридор към чакалнята.
Стотици хора се бутаха зад железните заграждения и чакаха пристигащите. Шофьор с ливрея държеше картон с надраскано на него „Дж. Кауфман“. Млада жена с тясна пола и високи токчета се затича да посрещне един американски войник. Смееше се и плачеше като глупачка заради мършавия си приятел, но Мая усети как я пробожда завист. Любовта те прави уязвим; ако отдадеш сърцето си на някого, той може да те напусне или да умре. Но сцените, изпълнени с любов, бяха навсякъде около нея. Хората се прегръщаха и размахваха табелки с надписи: ОБИЧАМЕ ТЕ, ДЕЙВИД! ДОБРЕ ДОШЪЛ!
Нямаше никаква представа как ще намери джоунсито. Като се правеше, че търси някого, тръгна през залата. Проклетият му Пастир! Дядо му беше латвиец и беше спасил стотици хора през Втората световна война. Внукът беше приел славното арлекинско име, но си беше останал глупак.
Стигна до изхода, обърна се и се върна към загражденията. Може би трябваше да си тръгне и да се опита да открие резервната свръзка, която й беше дал Липата: някой си Томас, който живееше южно от летището. Баща й го беше правил цял живот: отиваше в непознати страни, плащаше на наемници и търсеше странници. Сега тя беше сама и бе неуверена в себе си и леко уплашена.
И тогава забеляза една чернокожа жена с бяла рокля, която стоеше до информацията. Държеше малък букет рози. Между цветята имаше лъскави картонени ромбчета — знакът на арлекините. Мая се приближи до гишето и видя на роклята на младата жена малка снимка на достопочтено изглеждащ чернокож мъж. Единствената снимка, правена някога на Айзак Ти Джоунс.
15.
Здраво стиснала розите, Виктори Син Фрейзър чакаше на летището. Като повечето от членовете на църквата, се беше запознала с Пастира по време на редките му пътувания до Лос Анжелис. Изглеждаше толкова обикновен с любезната си усмивка и стилните си дрехи, че й беше трудно да повярва, че е арлекин. Във фантазиите й арлекините бяха екзотични воини, които можеха да лазят по стени и да хващат куршуми със зъби. Винаги, когато видеше някой да върши жестокост, й се искаше арлекин да скочи с гръм и трясък през прозореца или да се метне от покрива и незабавно да въздаде справедливост.
Видя към нея да се приближава жена. Жена с брезентов сак, черен тубус с презрамка и видеокамера със статив. Носеше тъмни слънчеви очила и имаше къса кестенява коса. Беше стройна, но лицето й беше подпухнало и грозно. Когато се приближи, Вики усети, че у нея има нещо жестоко и опасно, плюс едвам сдържано напрежение.
Жената спря и я погледна изпитателно.
— Мен ли чакаш?
— Аз съм Вики Фрейзър. Чакам човек, който познава един приятел на нашата църква.
— Имаш предвид Пастира, нали?
Вики кимна и каза:
— Помоли ме да се грижа за теб, докато открие безопасно място, на което да се срещнете. В момента го следят.
— Добре. Да се махаме от тук.
Излязоха от терминала и пресякоха тясното шосе до четириетажния паркинг. Жената не позволи на Вики да й помогне за багажа. Непрекъснато се оглеждаше, сякаш очакваше някой да я следи. Докато се изкачваха по циментовите стълби, сграбчи ръката на Вики и я изви.
— Къде отиваме?
— П-п-паркирала съм на втория е-е-е-етаж.
— Да слезем надолу.
Върнаха се в приземието. Някакви латиноамериканци, говореха на испански, се провряха между тях и тръгнаха нагоре по стълбите. Арлекинът бързо се извърна и пак се огледа. Нищо.
Качиха се отново горе и Вики тръгна към един шевролет, на чието задно стъкло имаше стикер с надпис: „Научи истината! Айзак Ти Джоунс е умрял за ТЕБ!“
— Къде ми е пистолетът?
— Какъв пистолет?
— Трябваше да ми донесеш оръжия, пари и американски паспорт. Това е стандартната процедура.
— Съжалявам, госпожице Арлекин. Пастира не ми каза такова нещо. Каза ми само да нося нещо, по което има ромбчета, и да те чакам на летището. Майка ми не даваше, но аз дойдох.
— Отвори багажника!
Вики го отвори. Пълен беше с кутии и пластмасови бутилки, които трябваше да предаде за рециклиране.
Младата жена сложи камерата и триножника в багажника. Огледа се. Никой не я гледаше. Рязко отвори тайниците на статива и измъкна два ножа и меч. Изглеждаха съвсем обикновени. Вики си спомни за въображаемите арлекини, които носеха златни мечове и се люлееха на въжета във въздуха. Но този меч беше съвсем обикновен — и изглеждаше много остър. Не знаеше какво да каже, така че каза един пасаж от „Писма на Айзак Ти Джоунс“: