— Когато дойде последният вестител, злите ще пропаднат в най-тъмния свят и мечовете ще се превърнат в светлина.
— Чудесно звучи. — Арлекинът плъзна меча си в тубуса с презрамката. — Но дотогава ще гледам мечът ми да е наточен.
Качиха се в колата и арлекинът нагласи огледалото отдясно така, че да може да вижда дали някой не ги следи.
— Да изчезваме. Трябва да отидем някъде, където няма камери.
Излязоха от паркинга, направиха завой на кръговото при летището и поеха по Сепулведа. Беше ноември, но въздухът беше топъл. Караха през търговски квартал с ниски сгради, модерни офис постройки се издигаха срещу козметични салони и магазини за плодове и зеленчуци. Тротоарите бяха празни: само клошари, старци и някакъв побъркан с плъстена шапка, приличаше на Йоан Кръстител.
— Наблизо има парк — каза Вики. — Без наблюдателни камери.
— Сигурна ли си, или само предполагаш? — Арлекинът не откъсваше поглед от страничното огледало.
— Предполагам. Но предположението е логично.
Отговорът й разсмя младата жена.
— Добре. Да видим дали логиката действа в Америка.
Паркът бе най-обикновена градинка с няколко дървета срещу университета „Лойола“. На паркинга нямаше жива душа и не се виждаха никакви камери за наблюдение. Арлекинът внимателно огледа мястото, после махна слънчевите си очила, цветните контактни лещи и кафявата перука. Истинската й коса беше гъста и черна, а очите й бяха много светли, със съвсем лек син нюанс. Подпухналостта й явно се дължеше на някакво лекарство и вече спадаше. Така изглеждаше много по-сурова и дори агресивна.
Вики се опитваше да не поглежда към ножницата.
— Гладна ли сте, госпожице Арлекин?
Младата жена натъпка перуката в сака си. И за пореден път погледна в страничното огледало.
— Казвам се Мая.
— Моето църковно име е Виктори Син Фрейзър. Но повечето хора ми викат просто Вики.
— Нормално. Нали те познават.
— Гладна ли си, Мая?
Вместо да й отговори, Мая бръкна в ръчната си чанта и извади малко електронно устройство с размерите на кибритена кутийка. Натисна едно копче и по тесния екран проблеснаха цифри. Вики не знаеше какво означават, но арлекинът явно ги използваше, за да вземе решение.
— Добре, да обядваме — каза Мая. — Някъде, където можем да си купим храна и да ядем в колата.
Вики потегли и спряха до една количка с мексиканска храна, „Титос Такос“. Вики слезе и донесе кола и буритос. Мая мълчеше и си боцкаше с малката пластмасова виличка. Тъй като не знаеше какво да прави, Вики наблюдаваше хората, които идваха и си отиваха от паркинга. Възрастна жена с кокалеста фигура и индиански черти на селянка от Гватемала. Съпрузи филипинци на средна възраст. Двама млади азиатци — вероятно корейци — с крещящи дрехи и златни бижута на черни рапъри.
Накрая се обърна към арлекина и попита:
— Ще ми кажеш ли защо си в Лос Анжелис?
— Не.
— Заради странник ли? Пасторът казва, че странници вече няма. Всички до един били изловени и убити.
Мая остави кутийката кола.
— Защо майка ти не искаше да ме посрещаш?
— Пресветата църква на Айзак Ти Джоунс отрича насилието. А всички знаят, че арлекините… — Вики млъкна и я погледна смутено.
— Убиват хора?
— Сигурна съм, че хората, с които се сражаваш, са лоши и жестоки. — Вики натика останалото от буритото си в един плик и погледна Мая в очите. — За разлика от майка ми и приятелите й, аз вярвам, че дългът не е платен. Не бива да забравяме, че Лъва от Храма е бил единственият, събрал достатъчно смелост, за да защити Пророка в нощта на неговото мъченичество. Умрял е заедно с него и е бил изгорен на същата клада.
Мая разклати леда в чашата си.
— Какво правиш, когато не посрещаш непознати по летищата?
— Завърших тази година и сега майка ми иска да се явя на изпит за пощата. Много от последователите ни тук, в Лос Анжелис, са пощальони. Добра работа с много преимущества. Поне така твърдят.
— А ти какво искаш да правиш?
— Щеше да е чудно, ако можех да пътувам по света. Толкова много места съм виждала само по книгите и телевизията.
— Ами пътувай.