— Не мога! Ще намеря къде да се скрия.
Майкъл бръкна във вътрешния си джоб, извади нещо и го хвърли на брат си. Беше позлатена щипка, в която имаше кредитна карта и сгъната на две пачка двайсетдоларови банкноти.
— Ще се срещнем на Уилшир Булевард и Бънди по обед — каза Майкъл. — Ако ме няма, изчакай двайсет и четири часа и ела пак.
— Ще те убият.
— Не се тревожи, ще се оправя.
Майкъл изчезна в мрака и Гейбриъл остана сам. Хеликоптерът се върна и увисна над сградата, двигателите ревяха, перката вдигаше прахоляк и боклуци. Лъчът на прожектора го заслепи, все едно гледаше право в слънцето. Той изтича до аварийната стълба.
20.
Мая свали изцапаните си с кръв дрехи и ги набута в един найлонов чувал. Мъчеше се да не мисли за станалото. Стой в настоящето, каза си. Съсредоточи се върху действията си. Учени и поети бяха писали за миналото — възхищаваха му се, жадуваха за него и съжаляваха — но Тръна я беше научил да не се разсейва. Острието на меча, прорязващо въздуха, беше примерът за подражание.
Пастира беше отишъл да се срещне с някой си Причет и можеше да се върне всеки момент. Въпреки че й се искаше да остане и да убие тоя предател, първата й цел беше да открие Гейбриъл и Майкъл Кориган. Може вече да ги бяха хванали. Или може би нямаха сили да станат странници. Имаше само един начин да си отговори на тези въпроси: трябваше да открие братята колкото се може по-бързо.
Извади дрехи от сака и се облече джинси, тениска и син памучен пуловер. Уви ръцете си с два найлонови плика, разгледа внимателно пистолетите на Боби Джей и си избра един малък немски автоматичен, с кобур за глезена. В продълговатия метален куфар имаше бойна пушка със сгъваем приклад и тя реши да вземе и нея. Щом се приготви, разгъна един стар вестник на окървавения под и стъпи на него, за да претърси джобовете на братята. Тейт имаше четирийсет долара и три найлонови пликчета с кокаин. Боби Джей имаше повече от деветстотин долара, навити и вързани с ластик. Мая взе парите и остави наркотиците до трупа на Тейт. Взе металния куфар с пушката и останалия си багаж и излезе. След няколко пресечки хвърли окървавените дрехи в един контейнер за боклук. Намираше се на Линкълн Булевард, улица с четири платна, пълна от двете страни с мебелни магазини и ресторанти за бързо хранене. Горещо беше и имаше чувството, че кръвта още лепне по кожата й.
Имаше само един резервен контакт. Преди няколко години Тръна беше идвал в Америка и се беше сдобил с фалшиви паспорти и кредитни карти. Беше намерил един куриер — казваше се Томас и живееше в Хермоса Бийч.
От уличен телефон извика такси. Шофьорът, възрастен сириец, почти не знаеше английски. Отвори картата, гледа я дълго и накрая каза, че можел да я закара.
Хермоса Бийч беше малко градче южно от летището. Имаше централна туристическа част с ресторанти и барове, но повечето сгради бяха едноетажни, съвсем близо до океана. Таксиметровият шофьор се губи на два пъти. Спря, рови пак из картата и накрая успя да открие къщата на Сий Бриз Лейн. Мая плати и таксито изчезна по улицата.
Вероятно Табулата вече беше тук и я чакаше в къщата.
Качи се на верандата и почука на вратата. Никой не отговори, но чу музика от задния двор. Отвори една странична врата и стъпи в алеята между къщата и бетонна стена. За да си освободи ръцете, остави багажа си до вратата. Автоматичният пистолет на Боби Джей беше в кобура, прикрепен на глезена й. Калъфът на меча висеше на рамото й. Пое си дълбоко дъх, приготви се за битка и тръгна напред.
До стената растяха няколко бора, но останалата част от двора беше пуста. Някой беше изкопал плитък ров в песъчливата почва и го беше оградил с пръчки, пристегнати с въже. Транзистор свиреше кънтри, а един гол до кръста мъж покриваше пръчките с почернели парчета щавена волска кожа.
Видя Мая и се изправи. Беше индианец с дълга черна коса и шкембе. Усмихна се. Половината му зъби ги нямаше.
— Утре е — каза той.
— Моля?
— Промених датата за потната церемония. Пратих имейл на всички, които идват редовно, но предполагам, че ти си една от приятелките на Ричард.
— Търся Томас.
Мъжът се наведе и изключи радиото.
— Аз съм. Аз съм Томас Ходещия по земята. А вие сте?
— Джейн Стейнли. Току-що пристигнах от Англия.
— Ходих веднъж в Лондон да изнасям реч. Няколко души ме попитаха защо нямам пера на главата. — Томас седна на дървената пейка и си навлече тениската. — Казах, че съм от племето абсарока, птичите хора. Вие, белите, ни наричате племето кроу — племето на гарваните. Няма нужда да оскубя някой орел, за да съм индианец, нали така?