Трима мъже изскочиха от пикапа и се втурнаха към него. Гейбриъл изрева надолу по алеята. Мъж със синьо яке вдигна оръжието си — приличаше на пушка с гранатомет, прикачен към дулото. Гейбриъл мина през тротоара и се понесе по улицата. Мъжът стреля. Гранатата се оказа дебела пластмасова чанта, пълна с нещо тежко. Удари мотора отстрани и машината поднесе.
Не спирай, помисли си Гейбриъл. Не забавяй. Изви кормилото вляво, изправи мотора и се понесе с рев по улицата. Погледна през рамо и видя, че тримата тичат към аварийната кола.
Направи рязък завой на ъгъла, задната гума на гуцито задра по чакъла. Даде газ и бясната скорост го прилепи към седалката. Тялото му сякаш се сля с машината, увеличи мощта й. Здраво стиснал дръжките, той профуча на червено.
Движеше се по околовръстните шосета на юг от Комптън, после направи обратен завой и се понесе обратно към Лос Анжелис. По обяд мина покрай ъгъла на Уилшир и Бънди, но Майкъл го нямаше. Подкара на север към Санта Барбара и прекара нощта в един долнопробен мотел на няколко километра от брега. Върна се Лос Анжелис на следващия ден. Майкъл пак го нямаше на ъгъла.
Купи си няколко вестника и изчете всички статии. Изобщо не се споменаваше за стрелбата в шивашката фабрика. Знаеше, че вестниците и телевизионните репортери отразяват определено ниво от реалността. Това, което ставаше с него, беше на друго ниво, като паралелна вселена. Навсякъде наоколо различни общества се разрастваха или биваха унищожавани, зараждаха се нови традиции или се нарушаваха правила, а гражданите се преструваха, че лицата, показвани по телевизията, са единствените важни новини.
През останалата част от деня не слезе от мотора; спря само веднъж, за да зареди и да пие вода. Знаеше, че трябва да си намери скривалище, но нервното напрежение го караше да не спира. Когато се умори, Лос Анжелис се разпадна на парчета: отделни образи без връзка между тях. Сухи палмови листа в канавката. Огромно пластмасово пиле. Плакат на изгубено куче. Безброй знаци: „НАМАЛЕНИЕ! ПРИЕМАМЕ ВСЯКО ПРЕДЛОЖЕНИЕ! ЩЕ ГО ДОСТАВИМ!“
Старец чете Библията. Момиче бърбори по телефона. После светофарът светна зелено и той се стрелна нанякъде.
Беше излизал с няколко жени в Лос Анжелис, но връзките му рядко продължаваха повече от един-два месеца. Нямаше да знаят как да му помогнат, ако потърсеше подслон при тях. Имаше няколко познати, които обичаха да се реят в небето, и двама-трима мотоциклетисти, но не му бяха чак приятели. За да избегне Мрежата, не беше близък с никого, освен с брат си.
Понесе се на изток по Сънсет Булевард и се сети за Маги Резник. Маги беше адвокат и той й имаше доверие. Тя щеше да знае какво да направи. Зави и тръгна по криволичещия път, който водеше през Колдуотър Кениън.
Къщата на Маги беше на склона на един стръмен хълм. Гаражната врата беше в основата, после имаше три етажа от метал и стъкло, вейки по-малък от предишния, като пластове на сватбена торта. Наближаваше полунощ, но вътре още светеше. Гейбриъл натисна звънеца и Маги отвори вратата. Беше с червен хавлиен халат и рошави чехли.
— Надявам се не си дошъл да ме возиш на мотор. Студено е, тъмно е и съм уморена. Трябва да прочета още три показания.
— Трябва да говоря с теб.
— Какво е станало? Загазил ли си?
Гейбриъл кимна.
Маги се дръпна от вратата.
— Влизай тогава. Добродетелността буди възхищение, но е скучна. Вероятно точно затова се занимавам с наказателно право.
Въпреки че мразеше да готви, Маги беше казала на архитекта да проектира огромна кухня. Медни тигани висяха от куките на тавана. На дървената полица имаше кристални чаши. В огромния хладилник имаше четири бутилки шампанско и кутия с китайска храна. Докато Маги правеше чай, Гейбриъл седна на барплота. Самото му присъствие можеше да е опасно за нея, но той отчаяно се нуждаеше да каже на някого какво се беше случило. Спомени от детството започнаха да си пробиват път в мислите му.
Маги си наля чай, седна от другата страна на барплота и запали цигара.
— Добре. В момента съм твой адвокат. Това означава, че всичко, което ми кажеш, ще си остане поверително, освен ако не планираш ново престъпление.
— Нищо лошо не съм направил.
Тя махна с ръка и във въздуха се понесе ивица цигарен дим.
— Разбира се, че си, Гейбриъл. Всички правим престъпления. Първият въпрос е търси ли те полицията?