— Гейбриъл, искам да погледна меча, който носиш.
— Ами виж го. В раницата ми е. Тя е до канапето във всекидневната.
Мая остана на прага, не знаеше какво да каже. Гейбриъл явно не осъзнаваше неуважението, което демонстрираше към оръжието си.
Той я погледна и попита:
— Какво има?
— Този меч е особен. Трябва да ми го дадеш лично.
Той като че ли се изненада, после се усмихна и повдигна рамене.
— Щом казваш. Изчакай минутка.
Мая влезе във всекидневната и седна на канапето. Чу как тече вода по тръбите — Гейбриъл миеше греста от ръцете си в кухнята. После влезе във всекидневната и я погледна така, сякаш е луда и може всеки момент да се нахвърли върху него. Чак сега Мая се сети, че ножовете се очертават под ръкавите на памучния й пуловер.
Тръна я беше предупредил за особените взаимоотношения между арлекините и странниците. Това, че арлекините рискуваха живота си, за да бранят странниците, не означаваше, че се харесват. Хората, които пътуваха в различни светове, обикновено ставаха по-духовни. А арлекините винаги си оставаха земни, белязани от смъртта и насилието на Четвъртия свят.
Когато беше на четиринайсет, Мая обиколи Източна Европа с Блажената майка. В мига, в който ирландката наредеше нещо, граждани и зомбита скачаха да го изпълнят. Да, мадам. Разбира се, мадам. Надяваме се да няма проблеми. Блажената майка беше преминала някаква граница и хората веднага го долавяха. Мая си даваше сметка, че още не е достатъчно силна, за да упражнява подобна власт.
Гейбриъл отиде до раницата си и измъкна меча, без да го вади от черната лакирана ножница. Подаде го с две ръце на Мая.
Тя усети, че мечът е идеално балансиран, веднага разбра, че е специално оръжие. Под шнуровете имаше кожа от скат с инкрустиран зелен нефрит.
— Баща ми го е дал на твоя баща, когато си бил малък.
— Не си спомням — отвърна Гейбриъл.
Мая сложи ножницата на коленете си, бавно извади меча и го вдигна да огледа острието. Мечът беше тачи и се носеше надолу с върха. Формата беше съвършена, но истинската красота беше в хамона, резката между закаления ръб и незакаления метал на останалата част. Светлите места на стоманата, наречена найе, контрастираше с матираната перлена повърхност. Напомни на Мая влажна пръст, която тъмнее под топящ се пролетен сняг.
— Защо този меч е толкова важен? — попита Гейбриъл.
— Използван е от Врабеца, японски арлекин. Бил е последният арлекин в Япония, последният представител на една благородна традиция. Бил прочут с храбростта и находчивостта си. Но допуснал и проява на слабост.
— Каква?
— Влюбил се в една млада студентка. Якуза, която работела за Табулата, разбрала и отвлякла момичето. Врабеца загинал при опита си да я спаси.
— И как мечът се е озовал в Америка?
— Баща ми открил жената. Била бременна и се криела от якудза. Помогнал й да избяга в Америка и тя му позволила да вземе меча.
— Щом като е бил толкова важен, защо баща ти не го е задържал?
— Той е талисман. В смисъл, че е много стар и има собствена сила. Талисманът може да служи за амулет или огледало — или меч. Странниците могат да носят талисманите със себе си, когато преминават в друг свят.
— Значи затова го притежаваме?
— Не можеш да притежаваш талисман, Гейбриъл. Силата му съществува независимо от човешката алчност и желание. Можем да използваме талисмана или да го дадем на някой друг. — Мая отново погледна острието на меча. — Този талисман трябва да се почисти и да се смаже. Ако нямаш нищо против…
— Разбира се, давай. — Гейбриъл изглеждаше малко засрамен. — Нямах време да го лъскам, нали разбираш.
Мая носеше всичко необходимо за поддръжката на собствения си меч. Отвори куфарчето си и извади мека хартия хошо, направена от вътрешната страна на кората на черница. Липата я беше научил как да се грижи с уважение за оръжието си. Тя леко наклони меча и започна да почиства мръсотията и петната по острието.
— Имам лоши новини, Гейбриъл. Преди малко се свързах с друг арлекин по интернет. Негов шпионин в Табулата е потвърдил залавянето на брат ти.
Гейбриъл се наведе напред.
— Какво можем да направим? Къде го държат?
— Откарали са го в някакъв добре охраняван изследователски център близо до Ню Йорк. Дори да знаех къде е, трудно можем да го освободим.
— Защо не можем да се обадим в полицията?
— Обикновеният полицай може и да е честен, но това не ни помага. Враговете ни са в състояние да манипулират Голямата машина — световната, компютърна система, която следи и контролира обществото ни.