В колата не разговаряха. Холис непрекъснато поглеждаше към нея, но тя не отвръщаше на погледа му. Сутринта се беше поддала на любопитството и беше претърсила банята като детектив. В най-долното чекмедже на мивката откри чиста нощница, спрей за коса, дамски превръзки и пет нови четки за зъби. Не очакваше Холис да е монах, но петте четки за зъби, всяка в пластмасова кутийка, говореше, че доста жени си свалят дрехите и лягат в леглото му. Сутрин Холис вероятно правеше кафе, закарваше поредната жена у дома, хвърляше използваната четка за зъби и започваше отначало.
Когато стигнаха в Болдуин Хилс, Вики му каза да спре на ъгъла. Не искаше майка й да ги види в колата — Джозета щеше да си помисли най-лошото: че бунтът на дъщеря й е предизвикан от тайна връзка с този мъж.
Обърна се към него.
— Как ще убедиш Табулата, че Гейбриъл е още в Лос Анжелис?
— Нямам конкретен план, но все ще измисля нещо. Преди да тръгне, записах гласа му. Ако го чуят да говори по местен телефон, ще предположат, че е в града.
— А после какво ще правиш?
— Ще си прибера парите и ще стегна школата. Имаме нужда от климатик, а хазаинът не иска да купи.
Явно разочарованието й пролича, защото Холис се ядоса.
— Стига, Вики. Не се дръж като църковна активистка. Последните двайсет и четири часа не се държеше така.
— Как по точно?
— Все правиш забележки. Цитираш Айзак Джоунс при всеки удобен случай.
— О, забравих, че ти не вярваш в нищо.
— Вярвам в това да виждаш нещата ясно. За мен е повече от очевидно, че Табулата разполага с парите и властта. Има голяма вероятност да открият Гейбриъл и Мая. Тя е арлекин и няма да се предаде… — Холис поклати глава. — Според мен след няколко седмици ще е мъртва.
— И ти нищо ли няма да направиш?
— Не съм идеалист. Отдавна напуснах църквата. Както казах, ще си свърша работата. Но няма да се сражавам в името на изгубена кауза.
Вики пусна дръжката на вратата и попита:
— За какво са ти тези бойни изкуства, Холис? За да изкарваш пари? Само за това ли? Не трябва ли да се биеш за нещо, което помага на другите? Табулата иска да залови и да контролира всеки евентуален странник. Искат ние, останалите, да се държим като роботи, да се подчиняваме на лицата от телевизионния екран, да мразим и да се страхуваме от хора, които изобщо не познаваме.
Холис повдигна рамене.
— Не казвам, че грешиш. Но това не променя нищо.
— А ако има битка, на чия страна ще застанеш?
Отново сграбчи дръжката на вратата, готова да слезе, но Холис се пресегна и я докосна по другата ръка. Дръпна я и я привлече към себе си, после я целуна по устните. Сякаш светлина се разля през двамата и за миг се превърнаха в едно цяло. Вики се дръпна и отвори вратата.
— Харесваш ли ме? — попита той. — Признай си, че ме харесваш.
— Дългът не е платен, Холис. Дългът не е платен.
Изтича по тротоара и тръгна напряко през моравата на съседите. Не спирай, каза си. Не поглеждай назад.
28.
Мая проучи картата. Имаше магистрала, която водеше директно от Лос Анжелис до Тусон. Ако следваха дебелата зелена линия, щяха да стигнат за шест-седем часа. Директният път беше бърз, но и доста опасен — Табулата щеше да ги търси по магистралите. Така че Мая реши да прекосят пустинята Мохаве в Невада и после да продължат по второкласните пътища през Аризона.
Безплатните шосета бяха доста заплетени, но Гейбриъл знаеше пътя. Караше пред нея като полицейски ескорт, даваше й знак с дясната ръка да намали, да смени платната, да отбие. Първо поеха по натоварения път към Ривърсайд Каунти. На всеки трийсет километра минаваха покрай търговски центрове с огромни халета. Около тях бяха скупчени жилищни квартали с еднакви къщи с червени керемидени покриви и яркозелени морави.
Всичките градчета си имаха имена, които се появяваха по табелите, но за Мая бяха изкуствени като направени от шперплат декори. Не можеше да повярва, че хора са пътували дотук с фургони, за да орат земята и да строят училища. Градчетата изглеждаха предварително проектирани, сякаш някоя корпорация на Табулата беше начертала план на цялото общество и гражданите го следваха точка по точка: купуваха къщи, намираха си работа, раждаха деца и ги даваха на Голямата машина.
Отбиха от главния път и продължиха по асфалтово шосе с две платна през пустинята Мохаве. Тази Америка беше съвсем различна от магистралната. Отначало пейзажът беше равен и гол, после започнаха да се появяват червени скали, всеки хълм беше различен и неповторим. Имаше юки с листа като саби и късолистни юки с извити клони, които приличаха на вдигнати ръце.