— Какъв беше баща ти? — попита Гейбриъл.
— Не ти трябва да знаеш за него.
— Луд ли беше? Биеше ли те?
— Разбира се, че не. Обикновено беше някъде в чужда страна да спасява странници. Никога не ни казваше къде отива. Никога не знаехме дали е жив, или мъртъв. Пропускаше рождения ми ден или Коледа и после се появяваше в най-неочаквания момент. Винаги се държеше така, сякаш всичко е нормално, като че ли е бил зад ъгъла да изпие една бира. Липсваше ми. Но и не исках да се прибира. Това означаваше, че трябва да продължим с уроците.
— Той ли те научи как да използваш меча?
— Това беше само част. Трябваше да науча карате, джудо, кикбокс и как се стреля с различни оръжия. Опита се да ме накара да мисля по определен начин. Ако пазарувахме в някой магазин, изведнъж ме караше да опиша подробно всички, които сме срещнали. Ако пътувахме заедно в метрото, ме караше да оглеждам всеки във вагона и да определя реда на нападенията. Първо атакуваш най-силния, после караш надолу.
Гейбриъл кимна, сякаш разбираше за какво говори.
— Какво друго правеше?
— Когато пораснах, баща ми наемаше джебчии или наркомани, за да ме следят по улиците след училище. Трябваше да ги забележа и да измисля как да се измъкна. Уроците бяха колкото се може по-опасни.
Помисли си да опише боя в метрото с футболните хулигани, но за късмет сервитьорката донесе втория хамбургер. Гейбриъл обаче не му обърна внимание и опита да продължи разговора.
— Доколкото разбирам, не си искала да ставаш арлекин.
— Опитах да живея като гражданин. Оказа се невъзможно.
— Яд ли те е?
— Не можем винаги да избираме пътя си.
— Май си сърдита на баща си.
Думите минаха под гарда й и я улучиха право в сърцето. За миг си помисли, че ще изпищи, че целият свят ще се разтресе.
— Аз… аз го уважавах.
— Това не значи, че не можеш да му се сърдиш.
— Остави баща ми — отвърна Мая. — Той няма нищо общо с положението ни в момента. Табулата ни търси и аз се опитвам да те защитя. Престани да фучиш напред с мотора. Трябва да си ми пред очите. Непрекъснато.
— Насред пустинята сме, Мая. Никой няма да ни види.
— Мрежата съществува дори да не виждаш линиите й. — Мая стана и преметна ножницата през рамо. — Довърши си обяда. Ще те чакам отвън.
През останалата част на деня Гейбриъл караше пред нея и се съобразяваше със скоростта на вана. Слънцето залезе, но те продължиха на североизток. На шейсет километра от границата с Невада Мая видя синкаво-зеленикавия неонов надпис на малък мотел.
Бръкна в чантата си и извади генератора на случайни числа. Чифт означаваше да продължат. Тек значеше да спрат. Натисна копчето. Генераторът показа 88167, тя премигна с фаровете и отби в покрития с чакъл двор.
Мотелът беше с формата на буквата и. Дванайсет стаи. Празен плувен басейн с пораснала на дъното трева.
Мая слезе от вана и тръгна към Гейбриъл. Трябваше да спят в една стая, за да го пази, но реши да не споменава този факт. Не го принуждавай, помисли си. Измисли си извинение.
— Нямаме много пари. По-евтино ще излезе, ако спим в една стая.
— Добре — отвърна Гейбриъл и я последва в осветеното помещение на рецепцията.
Собственикът на хотела се ухили мазно, когато Мая написа върху малкия бял фиш: „Г-н и г-жа Томпсън“.
— Ще платим в брой.
— Да, скъпа. Няма проблем. И гледайте да не счупите нещо.
Две легла с хлътнали матраци. Малка маса и два пластмасови стола. Имаше климатик, но Мая реши да не го включва: бръмченето щеше да заглуши приближаващите стъпки. Отвори прозореца и влезе в банята. От душа потече хладка вода. Беше варовита и тя едва успя да изплакне гъстата си коса. Облече си тениска и шорти и излезе. Беше ред на Гейбриъл.
Мая дръпна одеялото, пъхна се под чаршафите и нагласи меча на няколко сантиметра от крака си. След пет минути Гейбриъл излезе от банята с мокра коса, по фланелка и боксерки. Мина по протрития килим и седна на ръба на леглото си. Мая реши, че се кани да каже нещо, но той размисли и се мушна под завивките.
Мая лежеше по гръб и се опитваше да определи всички звуци отвън. Вятърът леко свистеше в мрежата. От време на време по пътя минаваше кола или камион. Унесе се… отново беше дете и беше сама в метрото, а трима мъже я нападаха. Не! Не мисли за това.
Отвори очи, извърна глава и погледна Гейбриъл. Главата му беше на възглавницата, тялото му се очертаваше под чаршафите. Мая се запита дали има много приятелки в Лос Анжелис, момичета, които да му казват: „Обичам те“. Отнасяше се с подозрение към думата „любов“. Използваха я непрекъснато в песните и телевизионните реклами. Ако „любовта“ беше хлъзгава, измамна дума — дума за гражданин, — кое беше най-съкровеното нещо, което един арлекин можеше да каже на друго човешко същество?