— Значи никога не сте имали истински приятели?
— Никога. Учителите харесваха Майкъл, защото той знаеше как да разговаря с възрастни. Цялото си свободно време прекарвахме във фермата. Нямаше проблем. Винаги си измисляхме нещо, строяхме си къща на дървото или дресирахме Минерва.
— Кучето ви ли?
— Не. Сова. Нашата охранителна система. — Гейбриъл се усмихна. — Няколко месеца след като тръгнахме на училище я намерих до потока, който минаваше през фермата на господин Тедфорд. Никъде не видях гнездо, така че я увих в тениската си и я занесох вкъщи. Докато беше малка, я държахме в една картонена кутия и я хранехме с котешка храна. Реших да я кръстим Минерва, защото бях чел една книга, в която пишеше, че богинята си имала сова за помощник. Когато порасна, татко издълба дупка в стената на кухнята и сложи первази от двете страни и вратичка с пружина. Научихме Минерва как да бута вратичката и да влиза в кухнята. Татко сложи клетката на Минерва в смърчовете в края на алеята. Клетката имаше завързана тежест, с която се отваряше вратичката, другият край беше завързан на рибарска корда, опъната през алеята. Ако към нас завиеше кола, щеше да мине през кордата и да отвори клетката. Минерва щеше да долети до къщата и щяхме да разберем, че някой идва.
— Хитро!
— Вероятно, но тогава не мислех така. Докато живеехме по мотелите, бях гледал по телевизията много шпионски филми и си спомнях разните супер техничарски джаджи. Щом като ни търсеха лоши хора, значи една сова не беше достатъчно добра охрана. Та аз значи дръпнах кордата, вратата на клетката се отвори и Минерва излетя. Когато с татко стигнахме до кухнята, совата вече се беше провряла през вратичката и ядеше котешката храна. Отнесохме я обратно и изпробвахме клетката втори път. Тя пак долетя в къщата… Попитах татко защо има хора, които искат да ни убият. Каза ми, че щял да ми обясни всичко, когато станем малко по-големи. Попитах го не можем ли да отидем на Северния полюс или на някое друго далечно място, където никога няма да ни намерят. А той каза тъжно: „Аз мога да отида на такова място, но вие с майка ти и Майкъл не можете да дойдете с мен. Няма да избягам и да ви изоставя сами“.
— Каза ли ти, че е странник.
— Не. Нищо подобно. Минаха две години и всичко изглеждаше наред. Майкъл престана да се бие в училище, но другите го смятаха за голям лъжец. Беше им казал за нефритения меч и карабината на баща ни, но освен това беше разправял, че имаме плувен басейн в мазето и тигър в обора. Разправяше толкова много истории, че на никого и през ум не му минаваше, че някои от тях са верни. Една сутрин, докато чакахме училищния автобус да ни върне у дома, едно момче каза, че под бетонния мост, който минаваше над магистралата, имало тръба и преди няколко години някой си Анди минал по нея. „Лесна работа — каза Майкъл. — Брат ми може да го направи и с вързани очи“. След двайсет минути бяхме под моста. Скочих, хванах се за тръбата и тръгнах да пресичам междущатската магистрала пред погледите на Майкъл и останалите момчета. И досега си мисля, че щях да се справя, но на половината път тръбата се счупи и паднах на магистралата. Ударих си главата и си счупих левия крак на две места. Спомням си как се надигнах и видях един огромен камион да се носи право към мен. Загубих съзнание. Когато се свестих, бях в болницата с гипсиран крак. Сигурен съм, че чух Майкъл да казва на сестрата, че името ми е Гейбриъл Кориган. Не знам защо го направи. Сигурно си е мислел, че ще умра, ако не каже истинското ми име.