— И ще контролирате хората?
— О, аз също ще бъда наблюдаван. Всички ще бъдат наблюдавани. Неизбежно е, Томас. Няма начин да бъде спряно. Саможертвата ти за някакъв арлекин е напълно безсмислена.
— Ти си имаш твое мнение, но аз съм този, който решава какво дава смисъл на живота ми.
— Ще ми помогнеш, Томас. Няма място за уговорки. Нито за компромиси. Трябва да приемеш реалността.
Томас поклати глава.
— Не, приятелю. Ти си този, който е загубил връзка с реалността. Гледаш ме и виждаш един дебел индианец от племето кроу с развалена мелачка за боклуци и без пукната пара. И си мислиш: „А, това е просто обикновен човек“. Но аз ти казвам, че обикновените мъже и жени ще видят какво правите. И ще се надигнат, ще изкъртят вратата и ще излязат от електронната ви клетка.
Томас стана, слезе от верандата и тръгна към алеята. Бун вдигна пистолета с две ръце и отнесе капачката на дясното му коляното. Томас се свлече по гръб и не помръдна.
Без да сваля пистолета, Бун се приближи до него. Томас дишаше тежко. Кракът му беше почти откъснат и от разкъсаната артерия шуртеше тъмночервена кръв. Преди да изгуби съзнание, Томас погледна към Бун и бавно промълви:
— Не ме е страх от теб…
Бун насочи пистолета си към слепоочието му, сякаш искаше да унищожи мислите му, спомените му… после пръстът му дръпна спусъка.
Вторият изстрел изгърмя непоносимо силно и звуковите вълни заляха света.
31.
Държаха Майкъл в апартамент без прозорци на четвъртия етаж. От време на време долавяше приглушени шумове и шуртенето на вода през тръбите, затова предположи, че в сградата има още хора. Имаше баня, спалня, всекидневна и антре, в което двама мълчаливи мъже с тъмносини блейзъри го пазеха да не избяга. Не беше сигурен дали е в Америка, или е в някоя чужда страна.
Единственият човек, който разговаряше с него, беше Лорънс Такава, млад американец от японски произход с неизменна бяла риза и черна вратовръзка. Лорънс седеше до леглото на Майкъл, когато той се събуди след съня, предизвикан от упойващите средства. След няколко минути дойде лекар и набързо го прегледа. Прошепна нещо на Лорънс и повече не се върна.
Още от първия ден Майкъл започна да задава въпроси. Къде съм? Защо ме държите тук? Лорънс се усмихваше любезно и винаги даваше едни и същи отговори. Мястото било безопасно. Ние сме новите ти приятели. В момента търсим Гейбриъл, за да може и той да е в безопасност.
Майкъл знаеше, че е затворник и че те са враговете. Но пък Лорънс и двамата бодигардове правеха всичко възможно да му осигурят удобства. Във всекидневната имаше скъп телевизор и цяла поставка с дивидита. Невидими готвачи дежуреха двайсет и четири часа, за да му приготвят каквото пожелае. Когато стана от леглото, Лорънс го заведе до гардероба и му показа дрехи, които струваха хиляди. Пуловерите бяха от най-фин кашмир. Имаше официални обувки, спортни обувки и мокасини — всички неговия номер.
Поиска тренажори. Във всекидневната се появи пътека за бягане и гладиатор. Ако искаше да прочете конкретна книга или списание, просто трябваше да каже на Лорънс и исканото се появяваше след час. Храната беше превъзходна, можеше да си поръчва дори френски вина. Лорънс Такава го увери, че ще има и жени. Имаше всичко, което пожелае, с изключение на свободата да си тръгне. Лорънс му каза, че краткосрочната им цел е да възстановят силите му след премеждията. Майкъл щял да се срещне с много влиятелен човек и този човек щял да му каже всичко, което искал да знае.
Един късен следобед, след като си взе душ, Майкъл видя, че са му приготвили нови дрехи, обувки и чорапи. Сив вълнен панталон и черен пуловер, пасваха си идеално. Влезе в съседната стая. Лорънс пиеше вино и слушаше джаз.
— Как си, Майкъл? Добре ли спа?
— Да.
— Какво сънува?
Майкъл беше сънувал, че лети над океана, но не виждаше защо трябва да споделя съня си. Не искаше да знаят какво става в ума му.
— Нищо.
— Настъпи дългоочакваният момент. След няколко минути ще се срещнеш с Кенард Наш. Знаеш ли кой е той?
— Не беше ли от правителството?
— Беше бригаден генерал. След като напусна армията, работи за двама президенти. Всички го уважават. В момента е изпълнителен директор на фондация „Евъргрийн“.
— „За всички поколения“ — каза Майкъл: цитира мотото, което фондацията използваше като спонсор в телевизионните програми. Имаше рекламен клип на две деца, момче и момиче, наведени над борова шишарка, и изведнъж всичко се превръщаше в стилизиран символ на дърво.