— Сега е шест следобед. Ти си в административната сграда на националния изследователски център на фондацията. Комплексът се намира в Уестчестър Каунти — на четирийсет и пет минути с кола от Ню Йорк.
— Защо сте ме довели тук?
Лорънс остави чашата и се усмихна. Невъзможно беше да се каже за какво мисли.
— Качваме се горе да се срещнем с генерал Наш. Той с радост ще отговори на въпросите ти.
Излязоха, придружени от охраната, и тръгнаха по дълъг коридор към редица асансьори. Качиха се и Лорънс махна с дясната си ръка пред сензора и натисна съответното копче.
— Слушай внимателно генерал Наш, Майкъл. Той е много умен човек. — После излезе от асансьора и Майкъл се понесе сам нагоре.
Вратата се отвори директно в един кабинет. Обширно помещение, обзаведено така, че да прилича на английски клуб. По стените — дъбови рафтове с книги в кожени подвързии, до тях кресла — масички и малки зелени настолни лампи. Единственото необичайно нещо бяха трите наблюдателни камери на тавана. Въртяха се бавно и наблюдаваха всичко. Гледат мен, помисли Майкъл. Някой винаги гледа.
Мина през стаята, като се стараеше да не докосва нищо. В ъгъла малки лампички осветяваха макет върху дървен пиедестал. Миниатюрната сграда се състоеше от две части: централна кула, заобиколена от кръгла постройка, разделена на малки еднакви помещения, всяко с прозорец с решетки на външната стена и още един прозорец върху горната част на вратата.
Майкъл мина от другата страна и видя, че кулата е в разрез. Представляваше лабиринт от коридори и стълби. Парченца балсово дърво покриваха прозорците като венециански щори.
Чу скърцане на врата, обърна се и видя Кенард Наш. Плешив. Широки рамене. Когато се усмихна, Майкъл си спомни, че е виждал тази усмивка безброй пъти по телевизията.
— Добър вечер, Майкъл! Аз съм Кенард Наш.
Генерал Наш бодро прекоси стаята и се здрависа с него. Една от камерите леко се завъртя, сякаш за да не пропусне сцената.
— Виждам, че си открил Паноптикона. — Наш се приближи до макета.
— Какво е това? Болница ли?
— Според мен може да е болница или дори офис сграда, но всъщност е затвор, проектиран от Джереми Бентам, философ от осемнайсети век. Въпреки че разпратил скиците си до всички членове на британското правителство, затворът така и не бил построен. Макетът е направен по скиците на Бентам.
Наш се приближи до сградата и внимателно я заразглежда.
— Всяко помещение е килия с достатъчно дебели стени, така че да пречат на затворниците да общуват помежду си. Светлината идва отвън, така че затворникът винаги е осветен и се вижда.
— А пазачите са в кулата?
— Бентам я наричал наблюдателница.
— Прилича на лабиринт.
— Това е гениалното на Паноптикона. Проектиран е така, че никога не можеш да видиш лицето на пазача си или да го чуеш как се движи. Помисли си какво означава това, Майкъл. Може да има двайсет пазачи в кулата или един, или пък нито един. Няма никакво значение. Затворникът трябва да свикне с мисълта, че е наблюдаван непрекъснато. След известно време тази мисъл става част от съзнанието му. Когато системата работи перфектно, пазачите могат да напуснат кулата за обяд — или за да си починат в петък, събота и неделя. Няма никакво значение. Затворниците са приели положението си.
Генерал Наш отиде до библиотеката, отвори един рафт с фалшиви книги и се видя бар с чаши, кофа за лед и бутилки.
— Шест и половина е. Обикновено пия чаша скоч по това време. Имаме бърбън, уиски, водка и вино. Мога да ти поръчам и нещо по-завързано.
— Едно малцово уиски с малко вода.
— Чудесно. Отличен избор. — Наш започна да отваря бутилките. — Сега по същество. Принадлежа към група, наречена Братството. Съществуваме от много време и от стотици години просто реагираме на събитията, като се опитваме да ограничим хаоса. Паноптиконът бил истинско откровение за членовете на Братството. Променил начина ни на мислене. Дори и най-посредственият студент по психология си дава сметка, че човешките същества са алчни, импулсивни и жестоки. Но затворът на Бентам ни показва, че налагането на обществен контрол е възможно с използването на правилната технология. Няма нужда от полицай на всеки ъгъл. Трябва ни само виртуален паноптикон, който да наблюдава населението. Никой не иска да го дебнеш през цялото време, но масите трябва да приемат вероятността и неизбежността на наказанието. Имаш нужда от структурата, от системата, от скритата заплаха, която съществува реално. Когато хората се откажат от вижданията си за лична свобода, ще дадат възможност за съществуването на едно мирно общество.