— Баща ми ме е учил винаги да нося оръжие.
— Отпусни се де. Всичко ще е наред. — И тя видя по нов начин лицето му, очите му и кестенявата му коса.
Извърна се, пое дълбоко дъх и остави меча във вана. Не се тревожи, каза си. Нищо няма да се случи. Но все пак провери двата ножа под ръкавите си.
Койотът беше в клетка до входа на ресторанта. Лежеше на осеяния с изпражнения бетон и се задъхваше от жегата. Мая за пръв път виждаше койот. Приличаше на помияр с вълча глава и зъби. Само тъмнокафявите му очи бяха диви и ги гледаха напрегнато.
— Мразя зоологическите градини — каза Мая. — Те са затвори.
— Хората обичат да гледат животни.
— Обичат да убиват дивите същества или да ги затварят в клетки. Това им помага да забравят, че и те са затворници.
Ресторантът бе дълъг и тесен, със сепарета до прозорците, бар с високи столчета и малка кухня. До предната врата имаше три игрални автомата, изрисувани с крещящи цветове. Циркът на джакпота. Големият победител. Щастлив шемет. Двама мексиканци с каубойски ботуши и прашни работни дрехи седяха на бара и ядяха бъркани яйца и царевични питки. Млада сервитьорка с изрусена коса и престилка изсипваше една бутилка кетчуп в друга. Възрастен мъж с уморени очи и рядка брада надникна през прозорчето към кухнята. Готвачът.
— Сядайте, където искате — каза сервитьорката и Мая си избра най-добре защитеното място — последното сепаре, обърнато към входа. Седна, втренчи се в приборите на пластмасовата маса и се опита да си представи помещението. Добро място за спирка. Двамата мексиканци изглеждаха безвредни. Можеше да види всяка кола, която се приближеше по пътя.
Сервитьорката им донесе две чаши леденостудена вода и изчурулика с тънкото си гласче:
— Искате ли кафе?
— Портокалов сок — каза Гейбриъл.
Мая се изправи.
— Къде е тоалетната?
— Трябва да излезете отвън и да заобиколите. Обаче е заключена. Елате, ще ви заведа.
Сервитьорката — на табелката на гърдите й пишеше „Кати“ — я заведе зад ресторанта до небоядисана врата, заключена с катинар на синджир. Не спираше да дърдори, докато търсеше ключа из джобовете си.
— Татко се тревожи, да не би да му откраднат тоалетната хартия. Той върти всичко тук — готви, мие чиниите и така нататък.
Отключи и светна лампата. Вътре беше пълно с кашони с консерви и други провизии. Кати се огледа, провери дали има хартия и избърса мивката. После каза:
— Гаджето ти е много готино. И на мен ми се иска да обикалям по пътищата с такъв готин пич, обаче съм закотвена в „Парадайз“, докато татко не го продаде.
— Доста сте изолирани тук.
— Само ние двамата сме, плюс оная мърша отвън. Най-много да мине някой с кола от Вегас. Била ли си във Вегас?
— Не.
— Аз съм ходила шест пъти.
Когато Кати най-после излезе, Мая сложи резето на вратата и седна на един кашон. Тревожеше се, че може да изпита някакво привличане към Гейбриъл. Арлекините нямаха право да се сприятеляват със странниците, които пазеха. Правилното отношение беше да усещат известно превъзходство над тях, сякаш са малки деца, които не съзнават какви вълци дебнат в гората. Баща й винаги казваше, че си има практична причина за емоционалната дистанция — нали и хирурзите рядко оперират членове на семейството си. Същите правила важаха и за арлекините.
Мая стана и се втренчи в напуканото огледало над мивката. Погледни се, каза си. Сплъстена коса. Зачервени очи. Мръсни раздърпани дрехи. Тръна я беше превърнал в безчувствена убийца, в човек, лишен от желанието на зомбитата за удобство и на гражданите — за сигурност. Странниците може да бяха слаби и объркани, но можеха да избягат от затвора на този свят. Арлекините бяха заклещени в Четвъртия свят до смъртта си.
Върна се в ресторанта. Двамата мексиканци се бяха наяли и бяха отпрашили. Двамата с Гейбриъл си поръчаха, после той се облегна и я погледна внимателно.
— Да предположим, че хората наистина могат да минават в други светове. Как е там? Опасно ли е?
— Не знам много по този въпрос. Именно затова ти трябва помощта на някой пътевиждащ. Татко ми е разказвал за две потенциални опасности. Когато преминаваш, черупката — тялото ти — трябва да остане тук.
— А каква е втората опасност?
— Светлината ти, духът ти, както искаш го наречи, може да бъде убит или ранен в друг свят. Ако това стане, оставаш там завинаги.
Гласове. Смях. Мая погледна към вратата и видя четирима млади мъже. На паркинга пустинното слънце блестеше върху тъмносиния им джип. Тя ги прецени веднага и им даде прякори. Големите ръце, Бръснатата глава и Дебелака бяха облечени в различни комбинации на спортни фланелки и работни панталони. Изглеждаха така, сякаш са избягали от пожар в някой фитнес клуб и са награбили каквото им падне от различни шкафчета. Водачът им — най-дребният, но с най-високия глас — носеше каубойски ботуши, за да изглежда по-висок. Как да го наречем? Мустака? Не. Сребърната тока. Заради натруфения каубойски колан.