Доктор Ричардсън и доктор Лау, анестезиологът от Тайван, бяха привършили с подготовката за операцията. Майкъл беше включен на системи, бяха му направили рентгенови и магнитнорезонансни снимки на мозъка в една частна клиника в Уестчестър Каунти. Госпожица Янг ги беше защипала на осветените екрани на стената.
Ричардсън погледна пациента и попита:
— Как се чувстваш, Майкъл?
— Ще боли ли?
— Не. Използваме упойка за по-сигурно. По време на процедурата главата ти трябва да е напълно неподвижна.
— Ами ако нещо се развали и ми повредите мозъка?
— Това е съвсем лека процедура, Майкъл. Няма от какво да се притесняваш — успокои го Лорънс.
Ричардсън кимна на доктор Лау и каза:
— Започваме. Започни да броиш от сто надолу.
След десет секунди Майкъл беше упоен. Дишаше равномерно. С помощта на сестрата Ричардсън сложи черепа му в нещо като менгеме и затегна винтовете отстрани. Дори тялото му да се разтърсеше от конвулсии, главата му щеше да остане неподвижна.
— Да го разчертаем — каза Ричардсън и сестрата му подаде огъваща се метална линия и черен маркер. Двайсетина минути неврологът рисува мрежа върху темето на Майкъл. Провери работата си два пъти, после отбеляза осем места за проникване.
От няколко години невролозите поставяха постоянни електроди в мозъка на пациенти, страдащи от депресия. Това им позволяваше да вкарват по малко електричество в мозъчната тъкан и мигновено да променят настроението на човека. Една от пациентките на Ричардсън — млада сладкарка, казваше се Илейн — предпочиташе втора степен по електронната скала, когато си беше у дома и гледаше телевизия, обаче включваше мозъка си на пета, когато правеше скъпи сватбени торти. Същата технология, която помагаше на учените да стимулират мозъка, щеше да бъде използвана и за проследяването на нервната енергия на Майкъл.
— Излъгах ли го? — попита Лорънс.
Доктор Ричардсън го погледна.
— Какво имате предвид?
— Може ли процедурата да увреди мозъка?
— Ако искаме да следим нечия нервна дейност с компютър, трябва да поставим сензори в мозъка. Електроди, закачени от външната страна на черепа, не са толкова ефективни. Всъщност може да отчетат противоречиви данни.
— Проводниците няма ли да унищожат мозъчни клетки?
— Ние имаме милиони мозъчни клетки, господин Такава. Пациентът може да забрави как се произнася някоя сложна дума или да не си спомни името на момичето, което е седяло до него в първо отделение. Но това е маловажно, ако разбирате какво искам да кажа.
Доктор Ричардсън пак огледа точките за проникване, после седна на стола до операционната маса и каза:
— Светлина. — Госпожица Янг светна хирургическата лампа. Доктор Лау стоеше до тях, взряна в монитора.
— Всичко наред ли е? — попита Ричардсън.
— Можете да започвате — каза доктор Лоу.
Ричардсън внимателно проби черепа на Майкъл. Чу се пронизителен стържещ звук, като от машинка в зъболекарски кабинет.
Той извади сондата. Върху кожата изби капчица кръв и започна да се уголемява, госпожица Янг я попи с тампон. На машинка, която висеше от тавана, беше монтиран невропатичен инжектор. Ричардсън го нагласи върху миниатюрната дупчица, натисна спусъка и вкара в мозъка на Майкъл покрита с тефлон медна жица с дебелината на човешки косъм.
Жицата беше свързана с кабел, който подаваше данни на квантовия компютър. Лорънс — имаше радиопредавател с директна връзка с компютърния център — нареди на техниците:
— Започнете теста. Първият сензор е в мозъка.
Минаха пет секунди. Двайсет секунди. Техниците потвърдиха, че получават сигнали за нервна активност.
— Първият сензор работи — каза Лорънс. — Продължавайте.
Доктор Ричардсън плъзна малка електродна пластина по жицата, залепи я за кожата и отряза стърчащата жица.
След час и половина всички сензори бяха поставени в мозъка на Майкъл и захванати за пластини. Изглеждаше така, сякаш на черепа му са залепени осем сребърни монети.
Сестрата остана до Майкъл, а Лорънс и двамата лекари отидоха в съседното помещение.
— Кога ще се събуди? — попита Лорънс.
— След час.
— Ще го боли ли?
— Малко.
— Идеално. Ще попитам компютърния център кога можем да започнем експеримента.
Доктор Ричардсън изглеждаше малко нервен.
— Може би трябва да поговорим.