Доктор Ричардсън не беше сигурен коя информация е секретна и коя може да сподели с останалия персонал. Доктор Лау и операционната сестра Янг бяха долетели от Тайланд за експеримента. Когато се хранеха в кафето, разговаряха за ежедневни неща или за страстта на Янг към старите американски мюзикли.
Ричардсън не искаше да обсъжда „Звукът на музиката“ или „Оклахома“. Тревожеше се за евентуалния неуспех на експеримента. Нямаше пътевиждащ, който да ръководи Майкъл, и екипът му не беше получил никакви специални препарати, които да принудят Светлината да излезе от тялото на странника, така че той разпрати общ имейл — търсеше помощ от другите изследователски екипи, които работеха в центъра. След дванайсет часа получи лабораторен доклад от сградата за генетични изследвания.
Докладът описваше експеримент, свързан с възстановяването на клетки. Ричардсън беше изучавал тази възможност преди много години в курса по биология в университета. Двамата с колегата му бяха срязали един плосък червей на дванайсет части. След няколко седмици разполагаха с дванайсет напълно еднакви копия на първоначалния червей. Някои земноводни, като саламандрите например, можеха да изгубят крак и да им порасне нов. Изследователската агенция към министерството на отбраната на Съединените щати беше похарчила милиони долари за регенериращи експерименти с бозайници. От министерството твърдяха, че искали да отгледат нови пръсти и ръце за осакатените ветерани, но се носеха слухове за по-амбициозни опити. Един правителствен учен беше казал на един симпозиум, че в бъдеще американският войник ще може да издържа на сериозна огнестрелна рана, да се излекува сам и да продължи да се бие.
Явно фондация „Евъргрийн“ беше отишла доста по-далеч от първоначалните изследвания на регенерацията. Лабораторният доклад описваше как животно хибрид, наречено „снадка“, може да спре кървенето от сериозна рана за една, максимум две минути и може да възстанови нарушен гръбначен нерв за по-малко от седмица. Как учените бяха постигнали тези резултати не се казваше никъде. Ричардсън тъкмо четеше доклада за втори път, когато в библиотеката влезе Лорънс Такава.
— Току-що разбрах, че сте получили неразрешена информация от нашия генно изследователски екип.
— Данните са много обещаващи — каза Ричардсън.
— Кой ръководи програмата?
Вместо да му отговори, Лорънс извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и каза:
— Изпратете човек в библиотеката. Да, благодаря.
— Какво има? — попита Ричардсън.
— Фондация „Евъргрийн“ не е готова да публикува откритията си. Ако споменете на някого за този доклад, господин Бун ще го приеме за нарушаване на сигурността.
В библиотеката влезе човек от охраната и Ричардсън го сви стомахът. Лорънс каза студено:
— Компютърът на доктор Ричардсън трябва да се смени.
Мъжът веднага разкачи компютъра и го изнесе от библиотеката. Лорънс си погледна часовника и добави:
— Наближава един, доктор Ричардсън. Защо не идете да обядвате?
Ричардсън си поръча сандвич с пилешко, салата и ечемичена супа, но беше прекалено напрегнат, за да ги изяде. Когато се върна в библиотеката, на мястото му беше поставен нов компютър. На новия харддиск лабораторния доклад го нямаше, но компютърджиите на фондацията бяха свалили шахматен симулатор за напреднали. Неврологът се опита да не мисли за негативните последствия, но му беше трудно. До края на деня нервно разиграва финални партии.
Една вечер, след като се нахрани, Ричардсън остана в кафенето за персонала и реши да прочете една статия в „Ню Йорк Таймс“ за нещо, наречено „нова духовност“. Неколцина млади програмисти седяха на съседната маса и се шегуваха на висок глас за някаква порнографска видеоигра.
Някой го докосна по рамото, той се обърна и видя Лорънс Такава и Нейтан Бун. Не беше виждал шефа на охраната от няколко седмици и беше решил, че страховете му са неоснователни. Сега, когато Бун го гледаше, страхът се върна. Този мъж излъчваше нещо много заплашително.
— Имам чудесни новини — каза Лорънс. — Току-що се обади един от нашите контакти за препарат, който търсехме. Нарича се 3В3. Мислим, че може да помогне на Майкъл Кориган да премине.