— Кой е разработил препарата?
Лорънс вдигна рамене, сякаш това нямаше никакво значение.
— Мога ли да прочета лабораторните доклади?
— Няма лабораторни доклади.
— Кога мога да получа препарата?
— Идвате с мен — каза Бун. — Ще го потърсим заедно. Трябва да направите бърза оценка.
Тръгнаха незабавно с джипа на Бун към Манхатън. Бун имаше слушалка в ухото и отговори на серия обаждания — без нито веднъж да каже нещо конкретно или да спомене име. Докато слушаше отговорите му, Ричардсън заключи, че хората на Бун търсят някого в Калифорния и че бодигардът на въпросното лице е жена, и то много опасна.
— Ако я откриете, гледайте я в ръцете и не й позволявайте да се доближи до вас — каза Бун на някого. — Безопасното разстояние е около два метра.
Настъпи дълга пауза. Бун явно получи някаква информация и каза:
— Не смятам, че ирландката е в Америка. Европейските ми източници твърдят, че е изчезнала от хоризонта. Ако я видите, вземете екстремни мерки. Тя няма никакви задръжки. Изключително опасна е. Знаете ли какво стана в Сицилия? Да? Добре, не го забравяйте.
Изключи телефона и се съсредоточи върху пътя. Светлините на таблото се отразяваха в стъклата на очилата му.
— Доктор Ричардсън, чух, че сте се сдобили с достъп до неразрешена информация от генно изследователския екип.
— Стана случайно, господин Бун. Не съм искал да…
— Но не сте видели нищо.
— За нещастие видях, но…
Бун го погледна така, сякаш беше вироглаво дете, и повтори:
— Не сте видели нищо.
— Разбрах. Не съм видял нищо.
— Добре. — Бун се престрои в дясното платно и зави към Ню Йорк. — Значи няма проблем.
Стигнаха в Манхатън към десет вечерта. Ричардсън видя един бездомник — ровеше в кофа за боклук, и няколко млади жени — излизаха от някакъв ресторант и се смееха. След спокойната обстановка на изследователския център Ню Йорк изглеждаше шумен и размирен. Наистина ли беше идвал тук с жена си и беше ходил по театри и ресторанти?
Бун зави на изток и паркира на Двайсет и първа. Слязоха и тръгнаха към болница „Бел вю“.
— Какво ще правим тук? — попита Ричардсън.
— Ще се срещнем с един приятел на фондация „Евъргрийн“. — Бун му хвърли бърз изпитателен поглед. — Днес ще откриете колко много нови приятели имате на този свят.
Бун подаде визитка на отегчената жена на рецепцията и тя ги пусна да вземат асансьора към психиатричното отделение. На шестия етаж униформен пазач седеше зад плексигласова преграда. Изобщо не се изненада, когато Бун извади пистолета си от кобура под мишницата и го заключи в малко сиво шкафче. Влязоха в отделението. Чакаше ги нисък латиноамериканец с бяла престилка. Усмихна се и протегна ръце, сякаш идваха на рожден ден.
— Добър вечер, господа. Кой от вас е доктор Ричардсън?
— Аз.
— Много ми е приятно. Аз съм доктор Реймънд Флорес. От фондация „Евъргрийн“ ме предупредиха, че ще минете тази вечер.
Поведе ги навътре. Макар че беше късно, няколко пациенти със зелени памучни пижами и халати се мотаеха по коридорите. Изглеждаха упоени и се движеха бавно. Очите им бяха мъртви, чехлите им тихо шушнеха по плочките.
— Значи работите за фондацията? — попита Флорес.
— Да. Оглавявам специален проект — отвърна Ричардсън.
Доктор Флорес спря пред една заключена врата.
— Един човек от фондацията, Такава, ме помоли да следя за новопостъпили, прибрани под въздействието на новия уличен наркотик 3В3. Още никой не му е правил химичен анализ, но явно е много силен халюциноген. Хората, които го взимат, мислят, че виждат други светове.
Отключи вратата и влязоха. Миришеше на урина и повръщано. Единствената светлина идваше от една крушка, покрита с метална мрежа. Млад мъж в усмирителна риза лежеше на покрития със зелени плочки под. Главата му беше обръсната, но по черепа му беше започнал да се появява рус мъх.
Пациентът отвори очи и се ухили.
— Здрасти! Защо не си свалите мозъците и не се настаните удобно?
Доктор Флорес приглади престилката си и се усмихна приятелски.
— Тери, господата искат да разберат за 3В3.
Тери премигна и Ричардсън се зачуди дали изобщо ще каже нещо. А после Тери изведнъж зарита, претърколи се, седна и опря гръб на стената.
— Това не е наркотик, а откровение.
— Боцкаш се, шмъркаш, дишаш или го гълташ? — Гласът на Бун беше спокоен и умишлено безстрастен.