Отключи с ключа, който му беше дал Гейбриъл, и влезе. Беше нащрек, готов да се защити, ако го нападнат, но не се появи никой. Миришеше на спарено. На масичката за кафе имаше брой на „Уолстрийт Джърнъл“ отпреди две седмици. Холис остави кофата и парцала до вратата и бързо тръгна към спалнята. Вдигна телефона, извади малък касетофон и набра домашния телефон на Маги Резник. Нямаше я, но Холис и без това не искаше да говори с нея. Беше сигурен, че Табулата подслушва телефонните линии. Щом секретарят на Маги се включи, Холис натисна касетофона и го приближи до телефонната слушалка.
„Здрасти, Маги. Гейб е. Махам се от Лос Анжелис, ще се покрия някъде. Благодаря за всичко. Чао!“
Затвори, изключи касетофона и бързо излезе от апартамента и забута кофата по коридора. Асансьорът дойде и той се качи. Добре, помисли си. Беше лесно. Не забравяй обаче, че още си чистач.
На партера избута кофата и кимна на една млада двойка с кокер шпаньол. Входната врата се отвори и трима наемници на Табулата се втурнаха във фоайето. Приличаха на цивилни полицаи. Единият беше с дънково яке, другите двама бяха облечени като бояджии и носеха кърпи и парцали, които скриваха ръцете им.
Холис се направи, че не ги вижда. И тъкмо да излезе, един по-възрастен латиноамериканец отвори вратата, която водеше към басейна, и попита високо:
— Какво става?
— Някой счупил бутилка със сок от боровинки на петия етаж. Току-що го почистих.
— Не съм го видял в сутрешния доклад.
— Станало е преди малко. — Холис вече беше до вратата и посягаше към дръжката.
— Това не е ли работа на Фреди? Ти за кого работиш?
— Току-що започнах при…
И преди да довърши, в гърба му опря нещо твърдо. Дулото на пистолет.
— Работи за нас — каза нечий глас.
— Точно така — потвърди друг глас. — Току-що започна.
Бяха двамата облечени като бояджии. Поведоха го към асансьора. Мъжът с дънковото яке говореше с човека от поддръжката. Показваше му някакъв документ.
— Какво става? — Холис се опита да се престори на изненадан и уплашен.
— Млък — прошепна по-едрият. — Да не си гъкнал.
Вкараха го в асансьора. Точно преди вратата да се затвори, дънковото яке се вмъкна при тях, натисна копчето за осмия етаж и попита:
— Кой си ти?
— Том Джексън. Чистач съм.
— Не ни баламосвай — отвърна по-ниският бояджия, онзи с пистолета. — Онзи долу не те познаваше.
— Наеха ме преди два дни.
— Коя компания? — попита Дънковото яке.
— Нае ме господин Регал.
— Питам за името на компанията.
Холис се отмести, за да не е под прицел.
— Съжалявам, сър. Много съжалявам. Но господин Регал ме нае и ми каза да…
Извъртя се, сграбчи китката на мъжа с пистолета и я изви. С дясната ръка го удари в адамовата ябълка. Пистолетът изгърмя оглушително и куршумът улучи другия бояджия. Той изкрещя, а Холис се извъртя и заби лакът в устата на Дънковото яке. После изви ръката на стрелеца надолу и наемникът на Табулата изпусна оръжието.
Обръщане. Атака. Завъртане и още един удар. След секунди и тримата мъже лежаха на пода. Вратата се отвори. Холис натисна червеното аварийно копче, за да спре асансьора, хукна по коридора и после надолу по стълбите.
37.
Като момче Майкъл имаше автоматичен отговор на безумните истории на майка си и непрактичните планове на Гейбриъл за правене на пари. Време е да идеш в Града на истината, казваше им, което значеше, че някой от семейството трябва да подходи към проблемите обективно. Майкъл се смяташе за кмета на Града на истината — не особено приятно място вероятно, но поне знаеш къде се намираш.
Сега, когато живееше в изследователския център, му беше трудно да е обективен. Нямаше никакво съмнение, че е затворник. Дори да успееше да се измъкне от заключената си стая, охраната нямаше да го пусне да излезе през портала и да хване автобуса за Ню Йорк. Беше загубил свободата си, но този факт не го притесняваше. За пръв път в живота му хората му отдаваха нужната почит и уважение.
Всеки вторник Майкъл се виждаше с Кенард Наш за по едно питие и вечеря в дъбовия кабинет. Генералът обясняваше скритите цели зад изглеждащите на пръв поглед случайни събития. Една вечер му разказа за чипа, скрит в американските паспорти, и дори му показа снимки на устройството, наречено „Скимър“ — то можеше да чете паспорти от двайсет метра. Навремето някои специалисти искали да се въведат „контактни“ паспорти, които да се прекарват през жлеб като кредитните карти, но приятелите на Братството в Белия дом настояли за новата технология и радиочип.