— Информацията кодирана ли е? — попита Майкъл.
— Разбира се, че не. Това би затруднило съвместното използване на технологията заедно с други правителства.
— Ами ако терористите започнат да използват скимъри?
— Това със сигурност ще ги улесни. Да кажем, турист се разхожда на пазара в Кайро. Скимърът може да прочете паспорта му — да разбере дали е американец и посещавал ли е Израел. Още преди да е стигнал до края на улицата, убиецът може да го гръмне от някоя врата.
— Това е глупаво — възрази Майкъл. — Правителството казва, че иска да ни защити, а създава нещо, което ни прави още по-уязвими.
Генерал Наш го изгледа така, сякаш е любимият му племенник и се е наакал.
— Да, за съжаление. Но от едната страна на везните трябва да сложиш загубата на няколко живота, а от другата властта, която ни дава тази нова технология. Това е бъдещето, Майкъл. Никой не може да го спре. След няколко години няма да са само паспортите. Всеки ще носи защитен чип, с който ще бъде следен непрекъснато.
По време на един от седмичните им разговори Наш спомена какво се е случило с Гейбриъл. Явно братът на Майкъл беше пленен от фанатичка, която работела за терористична група, наречена „Арлекините“. Беше убила няколко души, преди да избягат от Лос Анжелис.
— Хората ми продължават да търсят — каза Наш. — Не искаме никой да нарани брат ти.
— Кажете ми, когато го откриете.
— Разбира се. — Наш размаза сирене и хайвер върху една солена бисквита и изстиска отгоре лимонов сок.
— Споменавам това само защото арлекините може да подготвят Гейбриъл да стане странник. Ако и двамата притежавате способността, има вероятност да се срещнете в друг свят. Ще трябва да го попиташ къде се намира физическото му тяло. Разберем ли това, ще можем да го спасим.
— А, не — отвърна Майкъл. — Гейб би отишъл в друг свят само ако там може да се стигне с мотор. Може би арлекините ще проумеят това и ще го пуснат.
На сутринта след експеримента Майкъл се събуди рано и взе душ с плувна шапка, за да не се намокрят сребърните пластини на черепа му. Навлече фланелка, панталони с шнур на кръста и обу джапанки. Нямаше закуска — според доктор Ричардсън не беше добре да закусва. Седна на канапето и си пусна музика. Лорънс тихо почука и влезе.
— Изследователският екип е готов. Време е.
— Ами ако реша да не го правя?
Лорънс като че ли се стресна.
— Изборът си е твой, Майкъл. На Братството обаче няма да му хареса решението ти. Трябва да се обадя на генерал Наш и…
— Спокойно. Не съм променил решението си.
Сложи на бръснатата си глава плетено вълнено кепе и последва Лорънс в коридора. Двама мъже от охраната стояха отвън с обичайните черни вратовръзки и сини блейзъри. Оформиха нещо като почетен ескорт — един отпред, един отзад. Тръгнаха към двора.
Майкъл с изненада откри, че всички работещи по проект „Преминаване“ — секретарки, химици и компютърни програмисти — са излезли да видят как влиза в Гробницата. Въпреки че повечето не разбираха истинската същност на проекта, им беше казано, че с него ще защитят Америка от враговете й и че Майкъл е важна част от плана.
Той кимна като звезда, която приветства тълпата, и тръгна към Гробницата. Всички тези сгради бяха построени и всички тези хора бяха събрани именно заради този момент. На бас, че струва маса пари, помисли си. На бас, че са дали милиони. Винаги беше усещал, че е особен, предопределен за слава, и ето че сега към него се отнасяха като към филмова звезда във високобюджетен филм, в който има само една роля, едно-единствено лице на екрана. Ако наистина можеше да отиде в друг свят, щяха да го почитат като бог. Не беше късмет, че се озова тук. Беше негово право по рождение.
Минаха през метална врата и влязоха в просторно сумрачно помещение. На пет-шест метра над гладкия бетонен под по четирите стени се точеше покрита със стъкло галерия, озарена от светлини на контролни табла и монитори. Няколко техници гледаха надолу към него. Въздухът беше студен и сух, чуваше се бръмчене.
По средата на помещението имаше стоманена операционна маса с малка възглавница за главата му. До нея стоеше доктор Ричардсън. Сестрата и доктор Лау проверяваха оборудването. На една метална стойка имаше епруветки с разноцветни течности. До малката бяла възглавница лежаха осем проводника, свързани със сребристи електроди. Излизаха от дебел черен кабел, който се спускаше от масата и изчезваше в пода.