— Добре ли си? — попита Лорънс.
— Засега.
Лорънс леко го докосна по ръката и остана до вратата заедно с двамата мъже от охраната. Държаха се така, сякаш щеше да побегне от сградата, да прескочи оградата и да избяга в гората. Майкъл тръгна към центъра на Гробницата, свали плетената шапка и я подаде на сестрата. Легна по гръб на масата само по фланелка и долнище. Помещението беше студено, но той се чувстваше готов на всичко, като спортист пред важно състезание.
Ричардсън се наведе над него и залепи осемте проводника към осемте електродни пластини на черепа му. Сега мозъкът му беше директно свързан с квантовия компютър и техниците горе, в галерията, можеха да следят нервната му дейност. Ричардсън изглеждаше неспокоен и на Майкъл му се прищя лицето на доктора да беше покрито с хирургическа маска. Да върви по дяволите! Не неговият мозък беше прободен с медни проводници. „Това е моят живот, помисли Майкъл. Моят риск.“
— Успех! — пожела му Ричардсън.
— Майната му. Да почваме и да видим какво ще стане.
Ричардсън кимна и си сложи слушалки, така че да може да говори с техниците в галерията. Той носеше отговорността за мозъка на Майкъл, а доктор Лау и сестрата щяха да се грижат за останалите части от тялото. Залепиха сензори на гърдите и врата му, за да следят жизнените му показатели. Сестрата му би местна упойка и му вкара венозно игла. Иглата беше прикачена към система и във вените му почна да се влива физиологичен разтвор.
— Хващате ли обхвата на вълните? — прошепна доктор Ричардсън в микрофона. — Добре. Да. Това е добре. — Обърна се към Майкъл. — Трябва ни отправна точка, за да започнем. Затова ще създаваме на мозъка различни стимули. Няма нищо за мислене. Само ще реагираш.
Сестрата донесе няколко епруветки. Първите бяха различни на вкус: солено, кисело, горчиво, сладко. После различни миризми: роза, ванилия и нещо, което напомни на Майкъл за изгорена гума. Ричардсън продължаваше да мърмори в микрофона — взе фенерче и започна да святка в очите на Майкъл. Светлините бяха с различен цвят. Пускаха звуци с различна сила и докосваха лицето му с перо, дървено кубче и грапаво парче метал.
Доволен от резултатите на сензорите, Ричардсън накара Майкъл да брои на обратно, да събира и да описва вечерята, която му е била сервирана снощи. После потънаха навътре в паметта и Майкъл трябваше да им каже кога за пръв път е видял океана и кога за пръв път е видял гола жена. Имал ли е отделна стая като момче? Как е изглеждала? Какви са били мебелите и плакатите по стените?
Най-сетне Ричардсън престана да му задава въпроси и сестрата пръсна в устата му малко вода.
— Добре — каза Ричардсън на техниците. — Мисля, че сме готови.
Сестрата извади една система, пълна с 3В3. Кенард Наш беше обяснил на Майкъл, че 3В3 е специална бактерия, отгледана в Швейцария от супер изследователски екип. Наркотикът бил много скъп и труден за производство, но токсините, създавани от бактерията, явно увеличавали нервната енергия. Сестрата вдигна високо системата и гъстата тюркоазеносиня течност се разплиска в банката.
Сестрата махна физиологичния разтвор, прикачи банката и струйка 3В3 потече по пластмасовата тръбичка към иглата в ръката му. Ричардсън и доктор Лау го гледаха, сякаш щеше да се пренесе в друго измерение.
— Как се чувстваш? — попита Ричардсън.
— Нормално. Колко време трябва, за да подейства?
— Не знаем.
— Пулсът леко ускорен — каза доктор Лау. — Дишането непроменено.
Като се опита да скрие разочарованието си, Майкъл се втренчи в тавана, после затвори очи. Може би не беше странник — или пък новият наркотик не действаше. Всички усилия и пари бяха отишли напразно.
— Майкъл?
Той отвори очи. Ричардсън се беше вторачил в него. Стаята беше все така студена, но по челото на доктора бяха избили капчици пот.
— Започни да броиш от сто на обратно.
— Вече сме го правили.
— Искат да се върнем до стандартен неврологичен показател.
— Няма смисъл. Няма да стане…
Размърда лявата си ръка и видя нещо необичайно. Ръка и китка, съставени от малки светли точици, се появиха от ръката от плът и кръв, като призрак, който се измъква през стена. Ръката от плът и кръв тупна безжизнено на масата, докато призрачната ръка остана.
Моментално осъзна, че това нещо — тази способност — винаги е била част от него, скрита в тялото му.