Призрачната ръка му напомни за опростените рисунки на съзвездия като Близнаци или Стрелец. Ръката му беше съставена от малки звездички, свързани с тънки, почти незабележими нишки светлина. Не можеше обаче да движи тази призрачна ръка. Ако помислеше — раздвижи палеца, стисни пръстите — не се получаваше нищо. Трябваше да си представи какво иска да направи ръката и след малко тя откликваше на представата му. Беше измамно. Всичко действаше с леко забавяне, сякаш движиш тялото си под водата.
— Какво мислите? — попита той Ричардсън.
— Започни да броиш отзад напред.
— Какво мислите за ръката ми? Виждате ли какво става?
Ричардсън поклати глава.
— И двете ти ръце са отпуснати на масата. Можеш ли да опишеш това, което виждаш?
Майкъл откри, че му е трудно да говори. Не беше само движението на устните и езика, ами и странното, мъчително усилие да оформиш идеи и да ги облечеш в думи. Умът беше по-бърз от думите. Много по-бърз.
— Мисля, че… — Замълча, както му се стори, за много дълго. — Това не е халюцинация.
— Опиши го, ако обичаш.
— Винаги е било у мен.
— Опиши какво виждаш, Майкъл.
— Ти… си… сляп.
Раздразнението на Майкъл нарастваше, премина в гняв и той се надигна на лакти и седна. Усети, че си пробива път през нещо старо и крехко, капсула от жълтеникаво стъкло. После осъзна, че горната част на призрачното му тяло е изправена, а тялото от плът и кръв е останало да лежи. Защо не можеха да го видят? Всичко беше толкова ясно. Но Ричардсън продължаваше да зяпа тялото на масата, сякаш беше уравнение, което щеше само ще даде верния отговор.
— Няма никакви жизнени показатели — каза Лау.
— Или е мъртъв, или…
— Какво?! — рязко попита Ричардсън.
— Не. Има пулс. Един удар. И дробовете му се движат. В някакъв вид летаргично състояние е, като човек, затрупан от сняг. — Лау наблюдаваше екрана на монитора. — Бавно. Всичко е много бавно. Но е жив.
Ричардсън се наведе, устните му бяха на сантиметри от лявото ухо на Майкъл.
— Чуваш ли ме, Майкъл? Можеш ли…
Толкова трудно беше да слушаш човешкия глас — натежал от съжаление, слабост и страх — че Майкъл изтръгна от плътта остатъка от призрачното си тяло и се понесе над тях. Чувстваше се странно в това състояние, като дете, което се учи да плува. Носеше се нагоре. Надолу. Гледаше света, но се беше откачил от нервната му суматоха.
Изпитваше смътното усещане, че на пода има малък черен отвор, като канал на дъното на плувен басейн. Лекичко го дърпаше надолу. Не. Стой далече. Можеше да му устои и да се задържи отгоре, ако решеше. Но какво беше това? Беше ли част от това да станеш странник?
Времето минаваше. Можеше да са секунди или минути. Когато светещото му тяло се понесе надолу, силата — притегателната сила — набра мощ и той започна да се плаши. Пред него се появи лицето на Гейбриъл и го обзе силно желание да види отново брат си. Трябваше да се изправят срещу това заедно. Всичко е опасно, когато си сам.
Близо. Много близо, сега. Отказа се да се бори и почувства, че призрачното му тяло потъва в глобуса, точката, концентрираната субстанция, която го притегляше към черната дупка. Нямаше дробове. Нямаше уста. Нямаше глас. Изчезна.
Отвори очи и откри, че се носи насред тъмнозелен океан. Над него имаше три малки слънца. Горещи бели точки в сламеножълтото небе.
Опита се да запази спокойствие и да прецени положението. Водата беше топла и имаше някакъв едва доловим мирис. Никакъв вятър. Изтласка се с крака, изскочи на повърхността като коркова тапа и огледа света. Видя тъмна мъглива линия, която отбелязваше хоризонта — и нито следа от суша.
— Ей! — извика. И за миг звукът от гласа му го накара да се чувства силен и жив. Но викът изчезна в безбрежната морска шир. — Тук съм! — извика той. — Ето ме! — Но никой не му отговори.
Спомни си протоколите от разпитите на странници, които доктор Ричардсън беше оставил в стаята му. Имаше четири препятствия, които препречваха достъпа до останалите светове: вода, огън, земя, въздух. Нямаше определен ред и странниците се сблъскваха с тях по различен начин. Трябваше да намериш изход от всяко препятствие, но странниците използваха различни думи, за да опишат изпитанието. Винаги имаше врата. Коридор. Един руски странник го беше нарекъл: „цепка в дълго черно перде“.
Всички бяха единодушни, че може да се озовеш пред следващото препятствие или да се върнеш на мястото, откъдето си тръгнал в истинския свят. Но никой не беше оставил ръководство как да се справиш с илюзията. Намираш начин, обясняваше една жена. Или той те намира. Различните обяснения го нервираха. Не можеше ли просто да кажат: правиш осем крачки и завиваш надясно. Искаше пътна карта, а не философия.