Трудно му беше и да е далече от децата, понякога се връщаше, след като си бяха легнали. Луси го разбираше и на следващата сутрин се радваше да го види. Хвърляше се на врата му и казваше, че ѝ е липсвал. С Дан беше по-трудно. В редките случаи, когато Артър свършваше работа по-рано, Дан сякаш негодуваше срещу това. „Повече ми харесва да съм с мама“, бе казал веднъж той. Мириам го убеждаваше да не го приема много навътре. Някои деца са по-близки с единия от родителите, отколкото с другия. Това не пречеше Артър да се чувства виновен, че работи толкова много, за да осигури семейството си.
Мириам се бе заклела, че винаги ще му е вярна, независимо колко дълги часове работи, и Артър вярваше, че е било така. Никога не му бе давала повод да си помисли обратното. Никога не я беше виждал да флиртува с други мъже, нито бе намирал някакви доказателства, че се е отклонила от правия път. Не беше и търсил такива доказателства. Но понякога, когато се връщаше у дома след пътуване, се бе чудил дали не е имала някой гост. Сигурно ѝ е било трудно сама с двете деца. Не че някога се беше оплаквала. Мириам бе много търпелива.
Преглъщайки буцата, която бе заседнала в гърлото му, докато мислеше за семейството си, Артър започна да отдалечава слушалката от ухото си. Ръката му се разтрепери. Най-добре да се откаже. Да затвори. И тогава чу един тънък, остър глас да се обръща към него:
— Ало. Г-н Мехра на телефона. Разбрах, че се обаждате във връзка с Мириам Кемпстър, да?
Артър преглътна. Устата му беше пресъхнала.
— Да, така е. Казвам се Артър Пепър. Мириам е съпругата ми.
Стори му се неподходящо да каже: „Мириам беше съпругата ми“, защото макар нея вече да я нямаше, двамата все още бяха женени, нали така?
Обясни как е намерил гривната с талисманите и слончето с гравирания номер. Не беше очаквал някой да отговори на обаждането му. След това каза на г-н Мехра, че съпругата му е починала.
Г-н Мехра замълча. Мина повече от минута, преди отново да заговори:
— О, скъпи ми господине. Толкова съжалявам. Тя се грижеше за мен толкова добре, когато бях малък. Но това беше преди много години. Аз все още живея в същата къща! В семейството ни няма много промени. Телефонният ни номер е същият. Аз съм лекар както баща ми и дядо ми преди мен. Никога не забравих добротата на Мириам. Надявах се един ден да я намеря. Трябваше да се постарая повече.
— Тя се е грижила за вас?
— Да. Беше моята ayah. Грижеше се за мен и по-малките ми сестри.
— Била ви е бавачка? Тук, в Англия?
— Не, господине. В Индия. Живея в Гоа.
Артър не можеше да каже нищо. Мозъкът му се парализира. Не знаеше нищо от това. Мириам никога не бе споменавала, че е живяла в Индия. Как беше възможно? Той се втренчи в напълнената със сухи листа торбичка, която висеше в коридора и се въртеше на конеца си.
— Може ли да ви разкажа малко за нея, господине?
— Да. Моля ви — промърмори Артър. Беше съгласен на всичко, за да се запълнят някои празнини, да разбере, че говорят за някоя друга Мириам Кемпстър.
Гласът на г-н Мехра беше успокояващ и авторитетен. Артър вече не мислеше за телефонната си сметка. Повече от всичко искаше да говори с някого, който може би бе познавал и обичал Мириам, макар и да е съвсем непознат човек. Понякога фактът, че не говореше за нея, го караше да се чувства сякаш споменът за жена му избледнява.
— Преди Мириам да дойде при нас, имахме много ayahs. Аз бях непослушно дете. Правех им номера. Слагах тритони в обувките им и парченца чили в супата им. Не оставаха дълго. Но Мириам беше различна. Тя изяждаше супата, без да каже дума. Изваждаше тритоните от обувките си и ги връщаше в градината. Изучавах лицето ѝ, но тя беше чудесна актриса. Никога не се издаваше и не знаех дали ми е ядосана, или и е забавно. Постепенно се отказах да ѝ правя номера. Нямаше смисъл. Тя знаеше всичките ми трикове! Помня, че имаше торбичка, пълна с прекрасни топчета за игра. Блестяха като луната, а едно беше като истинско тигрово око. Тя нямаше нищо против да коленичи в прахта. — Той се засмя гърлено. — Бях малко влюбен в нея.