— Едва от момента, в който открих града, по залез слънце. Имах битка с някакви разбойници, ей там — назад по пътя. — Гигантът посочи към хълмовете извън града. — Бяха трима. Не издържаха в боя дълго време. За жалост те са още живи, но конят ми не е. Видях ви и си помислих, че може да имате допълнителен кон за продаване.
Те наистина имаха свободни коне за смяна, но за всеки случай Джиани рече:
— Не е принадлежал на никой от убитите наши хора. Тези бандити, които ви обезпокоиха, имаха ли някакъв знак на камите си?
Непознатият поклати глава утвърдително:
— Камите им бяха дълги и тънки — стилети, мисля, че така им викате.
Антонио се обърна към Джиани:
— Той не е от тях.
— Ако казва истината. — Но Джиани не можеше да измисли разумна причина защо бандата на Стилето ще изпраща човек, който да ги шпионира, вместо просто да се нахвърлят върху тях. Освен това обозът имаше нужда от професионален боец, за да види Пирогия отново. Младежът протегна широко ръка.
— Аз съм Джиани Бракалезе.
— Добра среща, Джиани. — Гигантът също протегна широко ръка. — Аз съм Гар.
Да, акцентът му беше много силен. Той правеше името на Джиани да звучи като Джони, изпускайки напълно първото „и“.
— Нямаш ли фамилно име?
Гар трепна.
— Аз идвам от бедна страна, твърде бедна за втори имена. Мога ли да споделя с вас огъня?
— За нас е чест да ни бъдеш гост. — Джиани го поведе към лагерния огън. Гар дойде и седна близо до пламъците, като отвори торбичката, която висеше на кожен ремък през рамото му. Оттам извади нещо като восъчна топка.
— Мога да ви предложа сирене.
— Добре дошло е за нас. — Джиани извади хляб от пътническата си чанта, отряза с камата си една филия и я подаде на Гар. — Яхнията ще покъкри още малко и е готова.
— Благодаря. — Гар сложи парче сирене на хляба, отряза половината и я подаде на Джиани.
Антонио седеше до тях и с удоволствие наблюдаваше как двамата млади мъже изпълняват тази проста церемония.
— Значи ти си наемен войник? — попита Джиани, преди да отхапе от хляба.
Гар преглътна и кимна:
— Свободно копие, не съм член на никоя групировка. А тези разбойници, с които се бих, те бяха ли?
— Да, шайката на Стилето. Сега търсят плячка. Няма работа за теб тук.
Гар се усмихна широко.
— Не бих постъпил на работа при тези, които ме нападнаха.
Джиани почувства трепета на търговските преговори.
— Но ти би ли се наел някъде?
Гигантът кимна, като дъвчеше.
— Имаш ли препоръчителни писма? — попита Антонио. Той знаеше, че човекът вероятно няма, сигурно не можеше да пише. Но това беше добър начин да му се свали цената.
Гигантът обаче изненада и двамата.
— Ето. — Той извади от торбата си два сгънати пергамента и ги подаде на Джиани.
Младият търговец ги отвори. Антонио надникна над рамото му, заинтригуван да открие войник, който има истински писма. Първото беше на чужд език, но Джиани беше учил езика на Айреби, защото капитаните на Айреби търгуваха често с тях. Писмото беше от капитан на търговски кораб, който удостоверяваше, че е наемал Гар в Донелак-далечна северна земя и че гигантът се е справил отлично като моряк и боец. Другото писмо беше на талипонски език, свидетелство, че Гар е бил изключително верен при транспортирането на стоките от Венога до Ренова и е бил много полезен при отблъскването на бандитите.
Това беше особено интересно, тъй като Венога беше основният търговски съперник на Пирогия, малко след нея по отношение на търговията и далеч по-изостанала по богатство. Джиани смяташе, че това е така, защото търговците там все още не бяха успели да свалят от власт техния граф. Той прибираше твърде голяма част от доходите им и по този начин намаляваше възможностите им да реинвестират. Графът имаше навик да налага и данъци върху луксозните стоки, които те можеха да купуват или да притежават. Той все още не си беше подписал съвсем смъртната присъда, размишляваше Джиани, но единият пергамент беше празен и само очакваше да бъде попълнен.
Препоръката от търговеца завършваше със съжаление, че не може да наема Гар повече, защото няма да извършва търговски пътешествия в продължение на няколко месеца. Той препоръчваше наемника на всеки друг търговец, който би се нуждал от неговите услуги, дори и на тези, които в момента нямат изрична необходимост. Джиани кимна, сгъна отново писмата и ги подаде обратно.
— Добри са, много са добри. — Хрумна му, че може да е имало работодатели, които да не са били доволни и затова да не са давали препоръчителни писма, но отхвърли мисълта като незаслужаваща внимание.
— Ще вземеш ли един дукат, за да ни пазиш от бандата на Стилето?