— Не, баща ми казва, че ще работя по-усилено, ако сумата пари, които получавам, зависи от размера на печалбата.
Гар поклати глава:
— Има някакъв смисъл в това.
Антонио слушаше разговора между двамата млади мъже и се усмихваше доволно.
— Но баща ти изпраща търговски кораби и извън страната — рече Гар. — Защо си прави труда да праща хора към вътрешността на сушата?
— Защото освен златото, което изнасяме, имаме и друга стока за превозване с тези кораби — отвърна Джиани. — Ако изпращаме само злато, скоро на нас няма да ни остане никакво. Номадите от южния бряг на Средното море нямат особена полза от скъпоценните метали, но все пак те купуват златни кюлчета, памук и ленен плат, който нашите тъкачи изработват. Земевладелците от северния бряг харесват нашите гоблени, вълнените, памучните и ленените изделия. Освен това златото е компактно и отнема малко място при пренасянето. Защо да оставяме корабите да плават почти празни, когато може да бъдат натоварени догоре със стоки, от които имаме в изобилие.
Джиани беше доста изненадан от това, че Гар разбира всяка дума.
— Има смисъл във всичко това — каза наемникът, — но не могат ли вашите кораби да донасят дървен материал и зърно от тези търговски пътувания?
— Защо ни е, след като те са много по-евтини у дома? — възрази Джиани. — От варварските брегове ние донасяме кехлибар, кожи и всякакви неща, които са лукс за хората от Талипон. А от старите градове на изток и империите на юг донасяме подправки, коприна и рядка дървесина. Това са стоките, които можем да продадем с печалба в Талипон, приятелю, това и караме.
— Има смисъл във всичко това — съгласи се Гар. — А кой взема решенията с какво да се търгува? Търговците и принцовете на Пирогия?
Джиани се засмя:
— Едва ли бих ги нарекъл принцове. Те са просто уважаваните граждани — преуспяващи може би, но със сигурност не живеят като принцове. Не, приятелю, Съветът не решава какво да се внася и какво да се изнася. Моят баща решава това сам за себе си, както и всеки друг търговец.
— Тогава какво прави вашият Съвет?
Джиани си пое дъх.
— Решава неща, които засягат всички търговци и целия град — например колко пари да се отделят за военни кораби, колко войници, дали да наемаме чужди или да тренираме нашите собствени.
Джиани примигна удивен, сетне продължи.
— Съветът решава да се строят ли мостове и нови обществени сгради, да се укрепват ли бреговете на реките и каналите — и въобще всичко, свързано с общественото благосъстояние.
— Кажи по-скоро с благосъстоянието на търговците — отбеляза Гар. — Кой защищава интересите на занаятчиите и работниците?
— Занаятчиите имат своите гилдии и техните водачи могат да спорят в Съвета, ако са много заинтригувани от въпроса, който се дискутира. — На Джиани му хрумна, че би могъл и да се обиди от такъв въпрос, но беше твърде зает с обяснението. — Що се отнася до работниците, ще призная, че не сме открили начин да ги включим в дебатите, освен да натоварим някой от съветниците да говори по въпросите, които засягат хората в неговите складове или кораби.
Гар кимна.
— И как се избират тези олигарси, пардон — съветници?
Джиани се намръщи. Не хареса думата „олигарх“, особено след като не разбра значението й, но той реши, че това е дума от родния език на Гар.
— Търговците от Пирогия се срещат в Събранието и избират съветници, като хвърлят камъчета в големи кутии с имената на търговците — зелени камъчета за тези, които предпочитат, и червени — за тези, които отхвърлят. Винаги има поне два пъти повече желаещи, отколкото са постовете в Съвета.
— И колко са те?
— Дузина. — Джиани се чудеше как опитът му да научи повече за Гар се беше превърнал в лекция за управлението в Пирогия и тъкмо се канеше да отклони новите въпроси, когато кондотиерите ги нападнаха.
Те връхлетяха, яздейки през полята, като крещяха на търговците да спрат.
— На конете! — извика Джиани. — Да не ни мислят за глупаци? — Той пришпори коня си в галон, докато Гар и Антонио заеха местата си от двете му страни.
Водачите шибнаха мулетата да ускорят ход, но скоростта на обоза не можеше да се увеличи повече от тази на галопиращи товарни мулета. Кондотиерите вече летяха към тях.
— Те знаят, че ние не сме глупаци, но и те не са! — рече Гар. — Те искат да ни изплашат, като яздят стремително към нас, защото са поставили засада!
— Засада! — извика недоверчиво Антонио. — И къде?
— Ей там! — Гар посочи напред към групата селски къщи, които започваха да изникват в далечината.
— Доста заплашително изглеждат конниците, ще се почувстваме сигурни само когато стигнем до убежище, до някакво убежище.