Докато казваше това, откъм хижите изскочиха още кондотиери, които галопираха право срещу тях. Джиани хвърли див поглед назад, но там видя друга група да ги следва по петите.
— Загубени сме! — извика един от водачите и като смушка мулето си да спре, вдигна ръце.
— В кръг! — заповяда Джиани. — Или искате да бъдете роби на галерите до края на живота си? Образувайте кръг и се бийте!
Водачите подредиха мулетата така, че да образуват импровизирана крепост.
— По-добре мъртви и свободни, отколкото живи и в робство! — отсече Антонио.
— Всеки, който иска да живее като роб, да тръгва! — извика Джиани.
— Може да успее да избяга, докато ние воюваме!
Тогава един от водачите се отдели от кръга и се отправи надолу по пътя през полята.
— Целете се първо в конете! — нареди Гар. — Пехотинецът е по-малка заплаха.
Ужасен вик ги накара да обърнат поглед към дезертьора тъкмо в момента, когато един кондотиер го свали долу с пиката си. Той падна сред житата в безсъзнание.
— Това е наградата за бягството! — извика Антонио. — По-добре да умрем в бой!
— По-добре да се бием и да останем живи! — извика Гар. — Но ако трябва да умрете, вземете със себе си колкото се може повече от тях!
Водачите му отвърнаха с викове.
— Огън! — извика Джиани и град от стрели засипа конете.
Бедните животни отмятаха глави и умираха, цвилейки. Следващата редица войници се олюля и падна върху сгърчените тела на първите. Но третата редица имаше време да заобиколи падналите им другари и водачите отпуснаха арбалети, като разбраха, че няма да имат време да ги презаредят.
Беше тежка битка. Сякаш бяха минали часове, откакто Джиани въртеше камата и пронизваше всеки, който го приближеше. Гар стоеше зад него, за да го прикрива и с рев съсичаше ездач след ездач. Не след дълго и двамата бяха облени в собствената си кръв. Техните хора наоколо падаха, пронизани от мечове, но викаха от ярост и не усещаха болката, освен като някакво далечно дразнение. Кондотиерите изпадаха в безсилен гняв, когато водачите на Джиани уцелваха конете и те затискаха с огромните си тела ездачите. Болка и агония изпълваха въздуха, но по-често те идваха от редиците на кондотиерите, отколкото на търговците.
Войниците на Стилето се бореха с пики, като се стремяха да залавят хора за пазарите на роби, но търговците воюваха с мечове, копия и брадви. Накрая кондотиерите се отказаха от надеждата си за плячка и в яростта си изтеглиха мечовете.
Джиани викаше от болка, докато гледаше как хората му издъхват и кръвта струи от гърдите и шиите им. Заплака от мъка, като видя стария Антонио да пада с поаленяло от раната му палто.
Тогава внезапно съзря как някакъв меч се издига над него и стоварва острието си върху челото му.
Джиани се завъртя и падайки, мярна Гар да лежи напълно изтощен до него. В следващия миг усети как конска подкова минава през главата му и светът за него изчезна.
Трета глава
Светът замря, нямаше нищо друго освен тъмнина и усещането за някакво светло петънце, малко и далечно. То бе далечно, но постепенно взе да се уголемява, сякаш се приближаваше, докато Джиани вече го виждаше като вихър от белота. То се приближаваше все повече и повече. Изведнъж Джиани шокиран разбра, че центърът му оформяше лице на старец, а вихърът около него беше дългата му бяла брада и още по-дълга коса. Косата се преливаше с брадата, щом поклатеше главата си, сякаш плуваше във вода.
„Пази се! Пази се! От блестящите му очи, от развяващата му се коса!“
Думите изскочиха неканени в ума на Джиани, думи, които той бе сигурен, че не е чувал никога преди — и със сигурност бяха нещо, за което той не би помислил сам. Но очите наистина бяха блестящи и гледаха право в неговите, а устните помръднаха и проговориха. Гласът сякаш потъваше в Джиани и бе толкова нисък, че приличаше на земен тътен. Момъкът едва успяваше да разбере думите, защото те отекваха в костите му, тъй както и в ушите му:
„Твоето време още не е дошло, живей!“
Джиани бе удивен, че не искаше, не искаше да напусне топлата, обгръщаща го тишина.
„Мястото ти не е тук — каза лицето. — Нямаш право да бъдеш тук, още не си го заслужил.“
„Но аз не мога да направя нищо добро в този свят — протестираше Джиани. — Убедих се в това! Не можах да защитя моите хора! Не можах да опазя стоките на баща ми — не съм и наполовина мъжът, който е баща ми!“
„На твоите години и той не е бил такъв! — Лицето говореше строго. — Върви! Или ще го лишиш не само от стоките, но и от сина, който му е много по-скъп от всичко, което притежава! Ще го оставиш ли да плаче от скръб на рамото на майка ти и тя на неговото?“