Болка от вина прониза Джиани и той въздъхна, събирайки енергията си.
— Добре, щом казваш, ще вървя. — Вниманието му изведнъж се изостри. — Кажи ми първо ти кой си?
Но лицето се отдръпна и гласът стана заповеднически:
„Върви! Върни се в света! При майка си и при баща си! Върви! Върви и не се обръщай назад, докато…“
Гласът стана неясен, сниши се и Джиани попита:
— Докато? Докато какво?
„Не се връщай тук! Недей! Не… Не…“
Лицето отново се сви до светлинно петънце, смалявайки се все повече и повече, докато съвсем изчезна, а последната му дума все още звучеше: „Не…“
— Върни се, Джиани! Върни се! — Гласът, който говореше сега, подканяше нежно. — Върни се в света! Събуди се, стани!
Джиани се намръщи, усети се някак раздразнен. Той с мъка отвори очите си — отначало леко, после по-широко, тъй като светлината наоколо бе съвсем слаба. Видя гигантът да се навежда над него, грубо изсеченото му лице изглеждаше дори още по-каменно сред студената белота на лунната светлина.
— Той гледа! — удиви се Гар. — Отваря очите си! Жив е!
— Да, жив съм — измърмори Джиани, — макар че по-скоро бих желал да не съм. — Той се опита да се надигне, но ръката му беше твърде слаба. Гар го прихвана и му помогна да се изправи. Джиани изпъшка, пронизан от болката в главата си. Усещаше страшен световъртеж.
— Какво… как…
— Удариха те в главата — рече Гар, — само веднъж, но много лошо.
— Спомням си… конската подкова…
— Да, това бе напълно достатъчно, за да размъти мозъка ти за известно време — отбеляза Гар.
Джиани примигваше насреща му, опитвайки се през пелената на болката да проясни замъглените образи пред него.
— Какво се случи през този ден?
— Едно съм сигурен, че лежахме като мъртви — рече Гар, — и тъй като кондотиерите нямат полза от трупове, ни оставиха да си лежим, след като ни претършуваха, разбира се. Мечът ми го няма, както и портфейлът и ботушите.
Джиани погледна надолу и видя, че и неговите меч и ножница липсват, че краката му са боси, а коланът му е срязан.
— Е, поне съм останал жив — измърмори Гар. — Само какво чудо! Събудих се някъде следобеда и с голяма мъка допълзях до водата. Обезпокоих доста гарвани и лешояди и като се върнах ги намерих, че са се вторачили в теб.
— Благодаря ти, че си ги обезпокоил отново.
— Потрудих се доста, докато се опитвах да те съживя. Отначало помислих, че си умрял, но за всеки случай допрях буза до лицето ти и почувствах слабо дихание да излиза от носа ти. Тогава използвах оскъдния запас от войнишките си лечителски познания и все пак ти оживя.
— И съвсем не съм щастлив от това, уверявам те. — Джиани притисна с ръце врящата си от болка глава.
— Вземи — Гар извади две мънички бели дискчета и ги сложи на дланта си. — Глътни ги и пий вода!
Джиани погледна дискчетата с предубеждение.
— Какво е това?
— Войнишко лекарство за удар по главата. Пий! — Гар пъхна меха с водата в ръцете му и Джиани с неохота взе двете хапчета. Почти се задави с тях, после погледна нагоре с въздишка:
— И какво сега?
— Ще почиваме тук, докато главата ти не престане да бучи, после ще се върнем в Пирогия.
Обратно в Пирогия! Стомахът на Джиани се сви при мисълта как ще се срещне с баща си и ще му съобщи, че е загубил не само стоката си, но също мулетата, дори и водачите, че е пропилял целия керван. Подпирайки се, той махна слабо с ръка.
— Не може ли да не… — После примигна, като видя дълга ниска могила от прясна земя край пътя и никакви тела наоколо. Той разбра каква течност е размекнала почвата и отново усети, че го присвива стомахът.
— Трябваше да направя нещо, докато чакам да се събудиш — обясни Гар. — Вече няма какво да ни задържа тук. Само трябва да намерим свещеник, който да се върне и да се помоли над тях. Хайде, Джиани! На мен ми е още по-тъжно, отколкото на теб, защото ти ме нае, за да предотвратя всичко това. И аз трябва да призная провала си и да поема последиците.
— Аз също. — Вътре в себе си Джиани се срамуваше при мисълта за бащиното лице, издуто от гняв, но същевременно знаеше, че трябва да направи онова, което казваше Гар — да съобщи за поражението и да приеме наказанието си.
— Е, тогава обратно към Пирогия. — Младежът опита да се изправи на краката си, но Гар го задържа.
— Не, не още! Когато главата ти престане да бучи, казах! Дай на лекарството да свърши работата си! Почакай още половин час, Джиани, поне толкова!
Измина около час и луната вече започваше да избледнява, когато Гар успя да закрепи Джиани на краката му. Тръгнаха надолу по пътя, облегнати един на друг, за да се подкрепят. Те се мъкнеха в нощта и Джиани поне дузина пъти би казал „Стига!“ и би легнал да почива. Но Гар настояваше да продължат през прашния път. Дори след като луната бе залязла съвсем, той не спираше да го подканя: „Още малко, Джиани“ или: „Само още половин час, Джиани, съвсем скоро ще открием хамбар или колиба!“ и накрая: „Само до утринта, Джиани. Нека да виждаме дали идва враг.“