Джиани отвори широко очи.
— Как ги измисли толкова бързо?
Тътенът на приближаващите копита попречи на Гар да отговори. Той сложи ръка на рамото на Джиани.
— Идват! Залегни долу! Никой няма да приеме за странно някакви пътници, пък дори и луди, да се крият от кондотиерите. Помни, ти имаш толкова малко ум, че никой не би дал и пет пари за теб!
— Как говори лудият човек? — попита Джиани, чувствайки как паниката пропълзява отново към него.
— Ъъъ… Джиорджио, виж! Кончита! — Гар се приведе надолу и посочи към тях.
Джиани се обърна към него с раздразнение и с ъгълчето на окото си забеляза приближаващите се войски.
— Да, Лени! Но тези кончита носят гадни хора! Долу! — Той се усети, че му говори като на дете. Как говореше просякът от Моста на Надеждата?
Джиани клекна до Гар, като се надяваше, че конниците ще минат покрай тях, без да ги погледнат и че ще могат да се измъкнат невредими. Но не стана. Водачът, който яздеше отпред, говореше безгрижно с помощниците си за недоволството на Реджиналди от това, че бандата на Стилето все още не е наказала тези самонадеяни търговци от Пирогия. Тогава един от ездачите, доста отегчен, както изглежда, погледна надолу и ги видя. Лицето му светна от предчувствие за забавление.
— Капитане! Вижте какво намерих!
Войниците забавиха ход, лейтенантът изкомандва: „Стой!“ и всички спряха.
Капитанът се върна, погледна надолу и сбърчи нос:
— Какви са тези?
— Кончи. — Гар се хилеше на ездача с размазана, отпусната усмивка.
— Глупак — рече лейтенантът с отвращение, — и просяк, както изглежда.
Джиани събра кураж и прие ролята си. Той поднесе напред шепи, като се преструваше, че плаче:
— Милостиня, богати капитани! Милостиня за бедните!
— Милостиня? По-скоро бих ти дал това! — капитанът размаха арбалета си с отвращение. — Защо не работиш като почтен човек?
— Почтен — повтори Гар важно, но Джиани го смушка с лакът в ребрата.
— Млъкни, глупако! Не мога да кажа защо! Бог ми е свидетел, капитане! Наемаха ме на работа и аз работех с всички сили, но никога не ме задържаха задълго. — Той си спомни как постъпваше в такива случаи просякът от Моста на Надеждата и се кокореше и пулеше в очите на капитана. Капитанът се намръщи, погледна нагоре, без да каже нищо и после попита остро Джиани:
— Защо са те изхвърляли от работа?
— Не знам защо, Бог ми е свидетел — отвърна Джиани, гледайки втренчено някъде до главата на човека. — Правех всичко, за каквото бях нает и плашех крадците, като ги държах далече от стоките на господаря… — Изведнъж той изпадна в ярост и започна да вика:
— Назад! Стойте по-далеч от капитана, ципокрили досадници! Оставете го на мира!
Капитанът и половината от войниците го изгледаха с тревога — „ципокрили“ можеше да се отнася само за два вида същества — но такива не се виждаха наоколо. Капитанът се обърна към Джиани с подозрително пламъче в очите.
— За какви крадци говориш?
— Ами за кожените, онези, които аз току-що изплаших, за онези лигавите, които пълзят, и за мъничките, с големите очи. Ей! По-далече от ботушите му дребосъче! — Джиани се хвърли в краката на капитана, изпляска с ръце, после се отдръпна назад, като кимаше доволно.
— О, вие разбирате, когато някой ви наблюдава, нали?
— За Брауни-таласъмчето ли говориш? — попита Гар.
— За таласъмчето — потвърди Джиани.
Шепот на суеверен страх се разнесе сред войниците:
— Те могат да виждат духове и призраци!
— Призраци, които не са тук! — Капитанът разбираше, че просяците могат да повлияят зле на духа на войниците. — Той е луд!
Хората му ги изгледаха уплашени, а най-близкостоящите отдръпнаха конете си назад. Джиани се завъртя и прониза с пръст въздуха пред себе си.
— Искаш да ме издадеш, така ли? Разкарай се оттука, гърбоноско! Лени, дай му да се разбере!
Гар покорно се завъртя юмрук и изпрати удар в празното пространство, но рече:
— Не мога да го видя, Джиорджио!
— Няма нужда — отвърна Джиани със задоволство. — Ти достатъчно го изплаши.
— Луди са наистина! — рече високо капитанът, преди войниците да започнат да роптаят отново. — Никак не е за чудене, че никой господар не е те задържал! И накъде сте се запътили, просяци? Как мислите да живеете?
— Само с честна работа, капитане! — Джиани залитна към капитана, ококорил широко искрени очи. — Всичко, което искаме е един акър земя за ферма, където да отглеждаме гълъби и зайци.
Тогава усети, че някой здравата го тупва по рамото и със замечтан глас Гар рече:
— Разкажи им за зайчетата, Джиорджио.
Джиани го отблъсна с раздразнение. Не знаеше ли големият клоун, че не бива да го прекъсва сега, когато се опитваше да се преструва?