— Е, добрички капитане, само ако имате един акър земя да ни подарите…
— Акър земя? — изсумтя капитанът. — Глупак! Ние сме наемни войници! От нас не може да се очаква да имаме земя тук!
— Тогава, където е вашият дом! — молеше Джиани. — Само половин акър, добри сеньоре!
— Джиорджио — не го оставяше на мира Гар, — разкажи им за зайчетата.
— Зайци, Лени! — щракна с пръсти Джиани. — Сто пъти ти казах — зайци, а не зайчета.
— Зайчета — рече Гар с пълна увереност. — Малки, пухкави и меки сладурчета. Ти отглеждаш зайци. Разкажи ми за зайчетата, Джиорджио!
— Той вечно ми досажда да му разказвам истории за зайци — рече раздразнен Джиани. — Моля ви, Ваше Благородие, ако не успея да му осигуря земя за ферма, кой знае какво ще направи? Само половин акър, сеньоре!
— Единствената земя, която бих ви дал е шест стъпки дълга и три широка! — рече презрително капитанът и се обърна към лейтенантите си: — Те са пълни глупаци, наистина. Зарежете ги и да заминаваме.
— Няма ли да се позабавляваме с тях! — Един от войниците погледна Джиани с такава зловеща усмивка, че кръвта му замръзна.
— Хайде добре! — рече нетърпеливо капитанът. — Но само минута или две, имайте го предвид! Не смятам да се бавя тук цял ден!
С победоносни викове войниците налетяха на двамата нещастници. Огромен юмрук фрасна Джиани в корема и той се прегъна, като че агонизираше. Младежът чу Гар да реве и съзря гиганта да отхвърля войниците от себе си, сякаш бяха пиявици, поваляйки ги с юмруци и ритници с несръчни и груби движения, които натръшкаха кондотиерите около него като плява върху харман. Тогава ток от ботуш го халоса в главата и тъмнината го обгърна отново.
„Ставай, ставай! — изкомандва лицето с бялата брада. — Не можеш повече да се бавиш тук!“
— Мога и ще се бавя! — ръмжеше Джиани. — Послушах те миналия път и виж какво се случи!
„Страх ли те е от още малко болка тогава?“
Джиани трепна при мисълта, че ще трябва да изтърпява още, но каза:
— Разбира се, че не, ако има смисъл. Но аз не постигнах нищо с моите страдания — провалих се във всичко, с което се захванах.
„Кой би успял срещу армия от бандити? Но ти би могъл да предупредиш Пирогия за наемниците, които искат да я разрушат!“
— Да я разрушат? — Кръвта забуча в главата на Джиани, той съсредоточи вниманието си върху замъгленото лице.
— Кой ти каза, че ще я разрушат?
„Капитанът! Господарят, който го е наел се ядосвал, че те още не били наказали нахалните търговци! Какво наказание мислиш, че очаква той?“
— Ами, аз мислех, че това беше само засада на нашия… — Джиани спря да помисли.
— Не, те го бяха направили, нали? Бяха изгорили склада на Лудовико!
„Точно така. Но Пирогия е тази, която те искат да накажат. Пирогия — и майка ти и баща ти!“
— Трябва да ги предупредя! — Джиани направи огромно усилие да седне. — Но кой си ти?
Четвърта глава
— Това съм само аз — отвърна лицето, като се отдръпваше все повече и повече, а контурите му се размиваха. Косата постепенно преставаше да се развява, брадата избледняваше, носът се свиваше, а очите ставаха по-големи. От бяла косата постепенно се превърна в светлокестенява, пристегната от пъстра лента и трептяща на вятъра. Очите сега бяха кафяви, а лицето — младо, женствено, с високи скули и пълни, червени устни, които се раздвижиха и казаха:
— Аз съм Медалия, една циганка, която върви малко по-напред от своето племе.
Джиани гледаше втренчено това нежно видение и не вярваше на ярката гледка, появила се насред мрака, който беше обхванал живота му.
— Какво… къде…
— Лежи, лежи — посъветва го тя. — Облегни главата си на скута ми. Трябва да бинтовам тази грозна рана на черепа ти.
Значи ето защо главата го болеше толкова ужасно. Джиани остави момичето да повдигне главата му, макар че болката го прониза от едното слепоочие до другото, и се отпусна от мекия допир на кожата й. Сега той можа да види Гар, който примигваше срещу жената — Медалия — нали така се бе нарекла сама? Очевидно Гар вече се бе възползвал от помощта й, защото имаше един бинт около гърдите си, а друг бе превързал челото му като панделка.
Болката прониза отново Джиани и той стисна очи. Когато спазъмът премина, той можа да почувства меките ръце да увиват бинта около главата му и изпита усещането за нежна грижа, толкова успокояваща, толкова ласкава. Не искаше да се отпуска. Отвори очи и попита:
— Как ни намери?
— Вървях сама по пътя — обясни Медалия, — и ви видях да лежите в рова. Знаех, че войниците са минали и си помислих, че може да са ви ограбили.