— Е, преди тях една друга банда ни ограби — рече Джиани, — но ти си права, тези ни биха много по-лошо.
— Как разбра, че оттук са минали войници? — попита Гар с толкова любезен тон, че на Джиани му се стори фалшиво. В какво ли се съмняваше той?
— Войниците са опасни за сама жена — отвърна Медалия. — Когато ги чух да идват, аз се отбих от пътя и изчаках да отминат. Чаках дълго, можете да сте сигурни.
— Мъдро — рече Джиани. Покрай нежността на допира й и красотата на очите й, той започна да чувства, че би похвалил всичко, което тя кажеше. Щеше ли да се чувства така, ако не беше дошъл на себе си в момента, в който Медалия бинтоваше раните му.
Гар със сигурност възприемаше нещата по друг начин.
— Отбила си се? — попита той и се огледа внимателно наоколо.
Джиани се намръщи, като обърна главата си едва-едва, за да види какво гледаше Гар. Болката го прониза отново. Той видя онова, което бе очаквал — жълт цигански фургон с покривало и високи колела, теглен от две магарета. Покривът му бе извит и имаше по две прозорчета от всяка страна. От задната част на покрива се издигаше малко коминче. Беше доста необичайно за една циганка да пътува сама, но защо Гар се впечатляваше чак толкова?
— Никога ли не си виждал цигански дом? — попита го Джиани.
— Циганите в моята страна нямат такива неща — отвърна бавно Гар.
Медалия ги погледна изненадано. За миг тя се замисли и се намръщи, но отклони погледа си преди Гар да се обърне отново към нея. Тя затегна бинта на Джиани и попита:
— Вие сте търговци, нали?
— Бяхме — отвърна Джиани горчиво, — докато не ни ограбиха. Сега сме просяци и на моя приятел му хрумна за по-умно да се престорим на луди.
— И номерът почти щеше да мине — рече Гар огорчен.
— Помогнало ви е все пак — възрази Медалия. — Щом още сте живи.
Джиани реши, че вече трябва да й благодари за бинтовете.
— Много мило от твоя страна, че спря да ни помогнеш. Малко пътници биха постъпили така.
— Ние, които живеем по пътищата, сме свикнали с мисълта, че трябва да си помагаме един на друг — отвърна му Медалия. — С радост ще ви помогна с каквото мога. Сигурно ви е студено. Мога да ви намеря дрехи.
— О, ние си имаме собствени. — Джиани тръгна към купчината с дрехи, после спря и се огледа ужасено.
— Да — каза Гар, като проследи погледа му, — когато се нахвърлиха да ни бият, изпотъпкаха с конете си всичко наоколо.
— Останало ли е все пак нещо?
Медалия отиде и взе да тършува из купчината изпокъсани дрехи.
— Парцали за миене на прозорците и нищо повече.
Джиани усети някаква празнота в себе си.
— Аз ще ви донеса дрехи.
Младежът искаше да протестира, но Медалия вече се бе запътила към фургона.
— Чудна жена — рече Гар и проследи с очи поклащащия се силует.
— Много чудна, наистина. — Джиани се чудеше как изглежда фигурата й, но полите й бяха широки и тя носеше шал, преметнат през раменете, който се спускаше чак до бедрата. Момъкът беше сигурен, че фигурата й е безупречна, защото как иначе би се движила тъй чувствено? Особено когато не го правеше нарочно. Джиани я чу да се качва на капрата на кочияша, носле да отваря вратата, чу стъпките й отвътре…
— Тя не се страхува от нас, забеляза ли?
Джиани погледна ужасено Гар.
— Надявам се, не искаш да кажеш, че бихме могли да й навредим?
— Не, никога — отвърна Гар решително. — Но тя не би могла да го знае.
— Така е, не би могла.
Тъмен и глух гняв започна да се надига у Джиани към всеки мъж, който би се възползвал от ангела, който им помагаше. Той познаваше достатъчно света, знаеше, че такива мъже съществуват и подозираше, че Гар го знае по-добре от него.
Вратичката в задната част на фургона се отвори и стъпките тръгнаха надолу. Медалия слезе с дрехи в ръце и се приближи до мъжете. После коленичи до Джиани и му показа една риза.
— Дали това ще ти стане?
Младежът направи усилие да вдигне ръка. Успя наполовина. Направи гримаса от болка, но се насили да вдигне ръцете си още по-високо.
— Недей. — Гласът й беше нежен. — Костта може би е контузена, също както и мускулът. Ето така. — Тя вдигна дрехата над главата му и я спусна надолу. Той трябваше да направи усилие да провре ръцете си през ръкавите, после ги прокара по предницата на ризата, изненадан от тъканта й. Отначало Джиани си помисли, че е коприна, после разбра, че бе от фино изпреден памук. Но как тя й беше придала такъв блясък? Въобще не му хрумна да се зачуди защо девойката донесе мъжки дрехи.
Медалия го огледа от горе до долу и кимна:
— Може би ти е малко голяма, но никой няма да забележи. Пробвай панталоните, докато дам дрехи на приятеля ти. — Тя стана и се отдалечи.