— Накъде ни води?
— Накъдето води пътят! — отвърна Гар. — Към Пирогия, освен ако не свие към някой друг град.
— Тогава най-вероятно ни кара у дома — рече Джиани.
— Аз й казах, че сме от Пирогия, докато ме бинтоваше и че съм обещал да те откарам жив и здрав вкъщи.
— Благодаря ти за това — тихо рече Джиани. — И изглежда, че ще успееш да го сториш, макар и не по начина, по който възнамеряваше. — Той хвърли поглед през прозореца и каза: — Тя е много добра.
— Много — съгласи се Гар. — Но не прилича на циганка.
Джиани го погледна изненадано:
— Как изглеждат циганите? Тя носи шал около главата си, пъстри дрехи и месингови обеци, като всяка циганска жена, която съм виждал.
Гар го изгледа особено и рече:
— Ако дрехите са всичко, което прави циганката, тогава да речем, че тя изглежда като такава.
— Защо, как мислиш, че изглеждат циганите?
— Имат мургава кожа, черни коси и големи носове.
Джиани поклати глава:
— Никога не съм виждал циганин, който изглежда така.
— Значи — каза Гар повече на себе си, отколкото на Джиани, — романите не са влизали истински в този план на… Петрарк.
Джиани се намръщи.
— За какъв план говориш? И кои са романите?
Гар го погледна втренчено за миг и се усмихна:
— Те са народът, който е измислил каруци, подобни на тези, но вътрешната им уредба е доста по-различна.
— Планът на декорацията?
— Да, по-скоро бих казал на устройството. Медалия е хубаво име, нали?
— Много — съгласи се Джиани, но всъщност би проклел Гар за това, че е събудил подозренията му. Той дори трябваше да се съгласи, че „Медалия“ не звучи съвсем като циганските имена, които му бяха известни.
Но Гар го откъсна от този ред на мисли.
— Съжалявам, че не те опазих достатъчно добре.
— Кой би могъл срещу такава армия? — Джиани се улови, че повтаря думите на лицето от видението си. Той се опита да превъзмогне това и рече: — Видях доста тела на бандити, натръшкани край пътя. Ти се справи с много от тях, приятелю.
Гар трепна:
— Трябваше да го направя. Кой би повярвал, че такъв голям глупак може да бъде победен толкова лесно? Освен ако не е пълен страхливец, какъвто Лени не е.
— Трябва да предупредим Пирогия — рече Джиани.
— Да — кимна Гар с блестящи очи, — и ти долови онзи разговор, нали?
— Бих искал да съм чул малко повече! Но кои други търговци може още да не са наказали? Те унищожиха Лудовико, а нас — разориха. Поне така си мислят.
— Да, това е едно обстоятелство в наша полза — съгласи се Гар, — че ни смятат за мъртви. Но аз забелязах, че бандитите, които ни разбиха втория път, бяха също от бандата на Стилето. И когато разказват как са атакували кервана ни, сигурно ще споменат за един много висок мъж.
— Едва ли ще пропуснат — кимна Джиани. — И все пак начинът, но който ти се бори, не говореше за особен тренинг.
Гар се усмихна широко.
— Просто взех участие в разправията. Познавам аматьорството.
— И аз също — рече тъжно Джиани. — Практикувал съм го.
Гар поклати глава.
— Ти се би като професионален боец.
— Ами няма да легнем и да умираме — рече тъжно Джиани и усети пристъп на угризение, като си спомни за съня. — Ще трябва да бъдем много внимателни на път за вкъщи.
— Благодарение на Медалия всичко, което е трябва да правим, е да си седим вътре, макар че ако я нападнат, ще трябва да намерим сили и да преодолеем болката.
Джиани усети пристъп на гняв само при мисълта за това, но рече меко:
— О, да. Със сигурност ще можем.
Това беше храбро решение. За щастие не се наложи да го прилагат на практика.
Когато спряха да нощуват, Медалия свари вкусна супа от сушено месо и боб, нахрани ги и им направи сламеници под фургона. Стойката и изражението й бяха твърди и никой от мъжете не я попита нещо за решението й, нито възрази дори най-слабо, макар че все пак се чу мърморене, докато слизаха по стъпалата. Медалия прибра стълбата вътре и рече:
— Ще се видим на сутринта, господа — и затвори вратата си.
Джиани погледна за момент след нея, мъчейки се да си представи какво прави тя вътре, но усети, че тялото му е твърде изморено, за да продължи заниманието с ентусиазъм и се извърна настрана с въздишка на съжаление.
Болката в мускулите издаде протеста им, когато той бавно коленичи и се опря с една ръка на фургона, а с другата на Гар. После гигантът се опря на рамото на Джиани, докато сам се смъкваше на земята и изтика младежа към фургона. Джиани легна много внимателно, пропълзя отдолу през по-близкия сламеник и отиде при втория. Гар се търкулна след него, пъшкайки от болка и легна на постелята си, вперил очи в дъното на каруцата, като си поемаше учестено дъх.