— Има ли ти нещо друго, освен раните? — попита Джиани загрижено.
— Мисля, че имам пукнато ребро — отвърна Гар. — Ще мине.
— Ходи внимателно — предупреди го Джиани.
Гар кимна.
— Със сигурност имам ребра, спукани от преди — и счупени също. Но благодаря ти за грижата, Джиани.
— А аз ти благодаря за плана, който ни спаси — отвърна Джиани. — Лека нощ, Гар. — Счу му се, че едрият мъж нещо му отговаря, но можеше и да му се беше присънило, тъй като вече заспиваше.
Заспа без да сънува, докато един малък, въртящ се обект не започна да се появява.
„Отново — не!“ — помисли си Джиани и се напрегна да се събуди, но преди да успее, обектът порасна и младежът осъзна, че сега не вижда коса и брада да се развяват около нечие лице. Това бяха воали, виещи се около гъвкаво женско тяло. Тя идваше все по-близо и по-близо, въртейки се и извивайки се в бавен танц. И каква беше тази музика, която акомпанираше на движенията й и не беше ли самата тя въплъщение на музиката? Ако това беше звук, той бе едва доловим, и Джиани си помисли, че го чувства, а не го чува, така както му се струваше, че усеща и всяка извивка, всеки жест. Светлината около нея стана по-ярка, но лицето й все пак оставаше в сянка. Младежът искаше да разпознае образа й, но многото воали само загатваха за пищната и сладострастна фигура, без да я разкриват.
„Джиани — гласът й звучеше в главата му, но, разбира се, той осъзнаваше, че това беше сън. — Джиани, чуй моите думи!“
— Слушам всяка сричка — въздъхна той, после внезапна идея го накара да се замисли. — Имаш ли баща?
„Баща? — Тонът й беше изненадан. — Да, но той е много далече. Защо ме питаш?“ Със сигурност тя не бе очаквала това.
— Защото видях един стар човек, който имаше твоите движения. — Може би баща й не беше толкова далече, колкото тя си мислеше.
„Наистина ли? — Тонът й беше заплашителен. — Да се надяваме, че никога повече няма да се срещнем!“
— О, но аз толкова се радвам, че се срещнахме! — Джиани протегна към нея ръка, но откри, че какъвто и да беше този сън, в него тя нямаше тяло.
„Не. Не с теб. — Тонът й удивително се смекчи, после стана приканящ и изкусителен, когато тя каза: — Аз също много се радвам, че срещнах един храбър и красив мъж от Пирогия! Но знай, че контактът между царството на сънищата и реалния свят е забранен, за да се предпазят тези човешки души, които са научили изкуството да съживяват сънищата си. Аз нямаше да наруша това правило, ако нямах нещо твърде важно да ти кажа.“
— Каквато и да е причината, аз ще я оценя! Какво имаш да ми казваш? — Джиани се усети, че очаква с трескаво нетърпение.
„Любовта — рече тя и надеждите на Джиани бяха попарени и разбити. — Трябва да я избягваш. Обърни се настрана и бягай — не се влюбвай в циганката Медалия! Недей!“
— Твърде малък е шансът за това! — заяви Джиани с цялата жар на безумно влюбен. — Защото вече съм влюбен в теб!
Танцьорката спря и остана като замръзнала, а Джиани я поглъщаше с очи, като си мислеше, че тя не го подозира. Не можеше ли изненадващо да я улови тогава?
Но танцьорката започна да се движи отново, а воалите й се вдигаха и спускаха, докато тя се въртеше.
„Недей — съветваше го тя, — защото аз съм невярна и капризна, склонна да се обърна към друг мъж в момента, в който трябва да се върна при теб. Не, по всяка вероятност ти никога няма да ме видиш отново.“
— Не можеш да бъдеш толкова жестока! — протестира Джиани.
Тя отметна назад глава и се засмя с гласа на сребърни звънчета.
„О, за сърдечните работи аз наистина съм безмилостна жена. Да, ти ще бъдеш глупак, ако се влюбиш в Медалия, но още по-голям глупак би бил, ако се влюбиш в мен!“
— Тогава ще се проявя като тъпчо, каквото и да правя — рече Джиани убедено. Той откри, че тази констатация не го впечатли особено.
„Не, съвсем не — ти просто не трябва да се влюбваш в никого!“ — Видението избледня и се отдръпна с жест за приключен разговор — и Джиани се събуди.
Той откри, че гледа в дъното на фургона над главата си и напрегна всички сили, за да се върне обратно в реалния свят. Трябваше ли да прекара живота си, загубен в сънища? Ако такива божествени създания населяваха царството на сънищата — да. Отвращението му от действителността забележимо нарастваше. Той лежеше буден и размишляваше колко неверен и променлив беше. А винаги бе смятал себе си за постоянен и добродетелен.
Но дотогава той не се бе влюбвал истински, поне никога не така силно, както сега.
Пета глава
В Пирогия влязоха през главната порта откъм сушата — Гар и Джиани седнали на капрата, от двете страни на Медалия. Отначало стражите не разпознаха младежа и се опитаха да им препречат входа, но когато той протестира: — Аз съм Джиани Бракалезе! — те го изгледаха изненадани, после отметнаха назад глави и се затресоха от силен смях, подпирайки се на стените зад тях. Младият търговец почервеня от смущение.